Дърк се настани на пода пред телевизора с три резена студена пица и кутия бира, пусна и радиото, както и един диск на Зи Зи Топ. Имаше нужда да помисли.
Някой му плащаше по 5 000 долара на седмица и го правеше от седем седмици насам. Новината беше зашеметяваща. Той дъвчеше пицата и размишляваше. Не само това, плащаше му някой в Америка. Отхапа още едно парче богато на сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Не беше стоял много в Америка и не познаваше там никого — всъщност, не познаваше никого на тази земя — който така щедро да му бута неизработени пари.
Още една мисъл го връхлетя, но тя не беше свързана с парите. Песента на Зи Зи Топ за вечерянето пред телевизора го накара за миг да се замисли за пицата си и той я погледна с внезапно озадачение. Сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Нищо чудно, че днес му бяха излезли киселини. Другите три парчета съставляваха закуската му. Това беше комбинация, към която той, може би единствен в света, беше пристрастен, и от която преди няколко месеца се беше отрекъл завинаги, защото стомахът му повече не можеше да се бори с нея. Не беше се поколебал обаче ровейки тази сутрин из хладилника, тъй като тя беше тъкмо нещото, което човек би желал да намери в хладилника си. Не беше му хрумнало да се запита кой я е оставил там. Но не беше той.
Бавно, с отвращение, той извади полусдъвканото парче от устата си. Не вярваше във феята на пиците.
Изхвърли наядената пица и огледа внимателно двата останали резена. В тях нямаше нищо необичайно или подозрително. Беше същата пица, която поръчваше най-редовно, преди да се принуди да се откаже. Позвъни в местната пицария и попита дали някой друг освен него е купувал пица с точно такъв пълнеж.
— А, ти си оня дето си поръчваше gastricciana, нали? — каза шефът на пицарията.
— Какво?
— Така й викаме. Не, приятел, никой друг не си е поръчвал тази чудесна комбинация, повярвай ми.
Дърк почувства някакво неудовлетворение от определени аспекти на разговора, но не задълба. Остави замислено слушалката. Имаше усещането, че става нещо странно и не знаеше какво.
— Никой не знае нищо.
Думите приковаха вниманието му и той погледна към телевизора. Някакъв жизнерадостен калифорниец с хавайска риза, която при нужда би могла да послужи като флаг за бедствие, стоеше под яркото слънце и отговаряше на въпроси, разбра бързо Дърк, за приближаващия метеор. Наричаше метеора Тудъл Пип.
— Тудъл Пип ли? — питаше интервюиращият го кореспондент на Би Би Си в Калифорния.
— Да. Наричаме го Тудъл Пип, защото спокойно можете да кажете сбогом на всичко, което ще удари.
Калифорниецът се ухили.
— Значи, казвате, че ще удари?
— Казвам, че не знам. Никой не знае.
— Да, ама учените от НАСА казват…
— НАСА — отвърна мило калифорниецът — говори глупости. Нищо не знаят. Щом ние не знаем, те сто процента няма как да знаят. Тук в Симиларити Енджинс разполагаме с най мощните паралелни компютри на земята и затова като казвам, че не знам, знам какво говоря. Ние знаем, че не знаем, и знаем защо не знаем. В НАСА и това не знаят.
Следващата тема в новините беше пак от Калифорния и беше за някаква лобистка група на име Зелени изстрели, която привличаше доста подкрепа. Тя смяташе, и мнението й допадаше на дрипавите души на много американци, че светът е способен да се грижи за себе си много по-добре, отколкото го правим ние, така че нямало смисъл да си даваме толкова зор да обуздаваме естественото си поведение. „Да не ти пука“ беше техният лозунг, цитиращ заглавието на популярната песен. „Бъди щастлив.“
„Големи парещи ташаци“, помисли си Дърк, цитирайки друга.
— Учените в Австралия — говореше някой по радиото — се опитват да научат кенгурата да говорят.
Дърк реши, че има неотложна нужда от добър нощен сън.
На сутринта нещата изведнъж му се сториха прекрасно ясни и елементарни. Не знаеше нито един отговор, но знаеше какво да прави. Няколкото телефонни разговора с банката бяха потвърдили, че установяването на източника на парите би било неимоверно трудна задача, отчасти защото тази работа си беше сложна поначало, отчасти защото бързо стана ясно, че който и да му превеждаше парите, си беше дал труда да си покрие следите, но най-вече защото служителят от отдела по международните трансфери имаше сцепено небце.
Животът беше твърде кратък, времето твърде хубаво, а светът твърде пълен с интересни и вълнуващи капани. Дърк щеше да вдигне платната.
Животът, както обичаше да си повтаря, приличаше на океан. Можеш да го прекосиш като моторница, а можеш и да следваш ветровете и теченията — с други думи, да вдигнеш платната. Имаше вятъра: някой му плащаше. Предполагаше се, че този някой му плаща да върши нещо, но какво, беше пропуснал да каже. Е, това беше право на клиента. Но Дърк чувстваше, че трябва отговори с нещо на този щедър копнеж да му се плаща. Но какво? Е, той беше частен детектив, а онова, което правеха частните детективи, когато им се плащаше, беше основно да следят хора.
Значи, много просто. Дърк щеше да следи някого.
Което означаваше, че сега трябва да намери подходящо течение: някого за следене. Ами, ето го прозорецът на офиса, зад който се щураше целият свят — или поне няколко души. Щеше да си избере един. Стана му горещо от въодушевление, че разследването му най-накрая е в ход или поне щеше да влезе в ход веднага щом следващата персона — не, не следващата персона… петата следваща персона се покажеше иззад ъгъла от другата страна на улицата.
Остана незабавно доволен от себе си, задето беше решил да отдели малко време за мисловна подготовка. Почти незабавно иззад ъгъла излезе номер едно, някаква жена с фигура като спален чувал, с номера две и три, които биваха влачени против желанието им от двете й страни — децата й, на които тя се караше и мърмореше на всяка крачка. Дърк изпусна въздишка на облекчение, че не се налагаше да е тя.
Остана до прозореца, притихнал в очакване. Следващите няколко минути иззад ъгъла не излезе никой. Огромната жена тиранично вкара двете си деца в магазина за вестници и списания отсреща, въпреки хленченията им, че искали да се приберат в къщи и да гледат телевизия. След минута-две ги изкара тиранично навън, въпреки хленченията им, че искали сладолед и комикс със съдия Дред.
Тя ги повлече по-нататък и сцената утихна.
Сцената беше във формата на триъгълник, заради ъгъла под който се сблъскваха двете улици. Дърк наскоро се беше преместил в нов офис — нов за него, не другото; всъщност сградата беше стара и разнебитена и стоеше права по-скоро по навик, отколкото от някаква присъщ структурен интегритет — и го харесваше много повече от предишния си, който беше на километри отвсякъде. В стария си офис щеше поне една седмица да чака петима души да излязат иззад ъгъла.
Номер четири се появи. Номер четири беше пощальонът с количката си. Челото на Дърк се покри със ситни капчици пот, защото осъзна в каква ужасна посока можеше да го отведе планът му.
И ето го и номер пет.
Номер пет почти изскочи пред погледа му. Наближаваше трийсетте, височък, с рижа коса и черно кожено авиаторско яке. След като излезе иззад ъгъла, спря и остана така за миг. Огледа се сякаш очакваше да види някого. Дърк понечи да потегли, когато иззад ъгъла изведнъж се появи номер шест.
Номер шест беше съвсем различен обект: доста апетитна дама в джинси, с къса гъста черна коса. Дърк се наруга и се зачуди дали тайно не бе имал предвид шест вместо пет. Но не. Начинанието си беше начинание и някой му плащаше много пари. Дължеше на който и да плащаше парите придържане към каквото и да е споразумение, каквото не бяха сключили. Номер пет продължаваше все така да се тутка на ъгъла и Дърк побърза да слезе и да започне следенето.
Когато отвори разнебитената предна врата, бе посрещнат от номер четири, пощальонът с количката, който му подаде един малък наръч писма. Дърк ги пъхна в джоба си и побърза да излезе на улицата и на
