пролетното слънце.
От доста време не беше следил никого и откри, че си беше изгубил сръчността. Зае се с преследването на обекта с такъв ентусиазъм, че изведнъж осъзна, че с тази крачка ще го подмине много скоро. Направи го, изчака няколко конфузни секунди, обърна се и тръгна на обратно, при което директно се блъсна в обекта. Дърк толкова се смути от откритието, че всъщност се е сблъскал съвсем физически с персоната, която трябваше да следи незабелязано, че за да замаже всякакво подозрение, се хвърли в един автобус и отпътува към Роузбъри авеню.
Началото не беше обнадеждаващо. Той постоя няколко секунди в автобуса напълно потресен от собствената си некадърност. И за това му плащаха по 5 000 долара седмично. Е, в определен смисъл. Даде си сметка, че хората го гледат малко странно. Но не и поне приблизително толкова странно, напомни си, колкото биха го гледали, ако имаха и най-малката представа какви ги върши всъщност.
Той се завъртя в седалката и огледа улицата с присвити очи, докато се чудеше какъв и бил един следващ подходящ ход. При нормални обстоятелства, когато следиш някого, е проблем, ако той неочаквано скочи в някой автобус, но проблемът беше малко по-голям, ако самият ти неочаквано скочиш в автобус. Вероятно щеше да е най-добре, ако слезеше от автобуса и направеше опит да възобнови преследването, въпреки че понятие си нямаше как, по дяволите, щеше да остане незабелязан при това положение. Изчака следващата спирка, скочи от автобуса и тръгна обратно към Роузбъри авеню. Не беше изминал голямо разстояние, когато видя обекта да крачи по улицата в неговата посока. Отбеляза, че си е избрал забележително услужлив и сътрудничещ обект, и по-добър отколкото заслужаваше. Време беше да се стегне и да действа малко по-благоразумно. Беше стигнал почти до вратата на едно кафене и затова хлътна вътре. Щеше да стои пред бара и да се преструва, че оглежда сандвичите, докато усети, че обектът го е подминал.
Обектът не го подмина. Обектът влезе и застана зад него пред бара. Дърк така се паникьоса, че си поръча сандвич с риба-тон и руло със сладка царевица, която мразеше, и капучино, което изобщо не вървеше с рибата, след което седна припряно на една от малките маси. Щеше му се да се зарови във вестника си, но нямаше такъв, поради което се наложи да го замести с пощата. Започна да я разглежда съсредоточено. Най-различни брошури от обичайния абсурден и идиотски свръхоптимистичен вид. Най- различни циркулярни писма от странния вид, получаван от частните детективи — каталози пълни с миниатюрни електронни джаджи, предназначени за противодействие една на друга; реклами на любопитни класове фотоленти и революционни нови типове пластмасови ленти. Дърк изобщо нямаше намерение да се занимава с тях, въпреки че се спря за малко на една брошура за издадената наскоро книга за техники на следене за напреднали. Прегледа я по диагонал и я хвърли на пода.
Последният плик беше поредното банково извлечение. Банката му отдавна беше придобила навика да му ги изпраща всяка седмица, ей така за всеки случай. Или още не се бяха адаптирали към бляскавата му нова платежоспособност, или й нямаха доверие. Той отвори извлечението, все още полуневярващ.
Да.
Поредните 3 253.29 лири. Миналия петък. Невероятно. Необяснимо. Но бяха там.
Имаше обаче и още нещо странно. Отне му секунда или две, за да го забележи, защото хвърляше по половин опитно професионално око на обекта си, който си купуваше кафе и поничка и плащаше от една пачка банкноти по двайсет лири.
Последният ред от извлечението отбелязваше теглене в брой с дебитната му карта: 500 лири. Вчера. Извлечението явно беше изпратено в края на вчерашния работен ден и съдържаше най-последна информация. Всичко това беше отлично и ефикасно и прекрасно свидетелство за ефективността на съвременните компютърни технологии, разбира се, но беше факт, че Дърк не беше изтеглял 500 лири вчера, нито пък който и да е друг ден, в този ред на мисли. Сигурно му бяха откраднали картата. По дяволите. Той зарови разтревожено в портфейла си.
Не. Картата му си беше на мястото. В безопасност.
Замисли се. Не виждаше начин някой измамник да направи действително теглене в брой без действителната карта. Една ужасна мисъл го стисна с костеливите си пръсти за стомаха. Получаваше своите банкови извлечения, нали? Провери паникьосан. Да. Неговото име, неговият адрес, неговият номер на сметката. Миналата вечер беше проверил другите по няколко пъти. Определено бяха неговите извлечения. Само че финансовите операции не изглеждаха неговите, това беше.
Беше време да се съсредоточи върху настоящата работа. Вдигна глава. Обектът беше седнал през две маси, дъвчеше търпеливо кифлата си и зяпаше в пространството.
След минута или две стана, изтръска няколко трохи от коженото си яке, обърна се и тръгна към вратата. Спря за малко сякаш се чудеше накъде да тръгне, след което пое спокойно в предишната си посока. Дърк набута пощата в джоба си и го последва тихо.
Беше си избрал добър обект; осъзна го скоро. Рижата коса на мъжа сияеше като фар под лъчите на пролетното слънце и когато се случеше тълпата да го погълне, не минаваха и секунди преди Дърк да го съзре отново бродещ безцелно по улицата.
Дърк се зачуди с какво се занимаваше. Явно не беше кой знае какво — или поне днес не беше кой знае какво. Приятна разходка през Холбърн и Уест Енд. Час и половина размотаване в две книжарници (Дърк запомни заглавията, които прелисти обектът), спиране за (още едно) кафе в едно италианско кафене, за да прелисти новия брой на „Сцената“ (което навярно обясняваше защо разполагаше с толкова свободно време за размотаване из книжарници и италиански кафенета), последвано от продължителна неприпряна разходка из Риджънт парк, а след това през Камдън и обратно към Айлингтън — Дърк започна да си мисли, че следенето на хората наистина е приятна работа. Свеж въздух, физическо натоварване — към края на деня се чувстваше в толкова добро разположение на духа, че веднага щом прекрачи през входната врата — или, по-скоро през входния полиетилен — му стана пределно ясно, че името на кучето е Киркегор.
Глава 5
РЕШЕНИЯТА ПОЧНИ ВИНАГИ идват от най-неочакваната посока, което означава, че няма смисъл да гледаш в нея, защото няма да дойдат оттам.
Дърк беше изложил това си наблюдение пред много хора и същата вечер го изложи отново на Кейт, когато й се обади по телефона.
— Чакай малко, чакай малко, чакай малко каза тя, опитвайки се вклини някоя фраза в неговия монолог и да я развърти там. Да не би да искаш да ми кажеш…
— Казвам ти, че покойният съпруг на жената, дето беше забравила името на кучето си, е бил писател на биографии.
— Ама…
— И сигурно знаеш, че биографите често кръщават домашните си любимци на обектите на биографиите си.
— Не. Аз…
— Така има на кого да крещят като им дойде до гуша. Ровиш се с часове в нечие бельо и се измъчваш с теософски въпроси от областта на етиката или от каквато и да е област и понякога просто имаш нужда да изкрещиш „О, Киркегор, млъкни най-после, за бога.“ Оттам и кучето.
— Дър…
— Някои биографи използват за целта малки дървени орнаменти или саксийни цветя, но повечето предпочитат нещо, на което можеш да се накрещиш до насита. Обратна връзка, нали разбираш. По този повод, искаш ли да споделиш някакво свое наблюдение, или така ми се струва?
— Дърк, да не искаш да ми кажеш, че цял ден си следил човек, когото изобщо не познаваш?
— Абсолютно. И възнамерявам да сторя същото и утре. Ще се спотая пред вратата му бодър от ранни зори. Е, поне бодър. Няма нужда да ставам в ранни зори. Той е актьор.
— Може да те затворят за това!
— Рисковете на професията, Кейт. Плащат ми по 5 000 долара на седмица. Трябва да имам готовност за…
— Но не за да следиш абсолютен непознат!
— Който и да ме е наел, познава методите ми. Аз ги прилагам.
