— Ама ти не знаеш нищо за този, който те е наел.
— Тъкмо обратното, знам много.
— Добре тогава, как се казва?
— Франк.
— Франк чий?
— Нямам представа. Виж какво, не знам дали се казва Франк. Името му — или името й — нямат нищо общо с цялата работа. А тя е, че има проблем. Проблемът е сериозен, иначе нямаше да ми плащат такива крупни суми, за да го разреша. И проблемът е неизказуем, иначе биха ми казали какъв е. Който и да е, знае кой съм, къде съм и най-точния начин да стигне до мен.
— Може в банката просто да са сгрешили. Знам, че не е много вероятно, но…
— Кейт, ти си мислиш, че говоря глупости, но не е така. Чуй ме. В миналото, когато са искали да мислят, хората са се взирали с часове в огъня. Или в морето. Безкрайният танц на формите и моделите стига по- надълбоко в съзнанието ни, отколкото разумът и логиката. Виж сега, логиката може да процедира само с предпоставките и предположенията, които вече сме направили, затова само обикаляме в кръг като колички по писта. Нужни са ни танцуващи форми, които да ни възвисят и понесат, но такива не се намират лесно напоследък. Не можеш да се взираш в радиатора. Не можеш да се взираш в морето. Е, можеш, но то е покрито с пластмасови бутилки и употребявани презервативи и само ще седиш и ще се ядосваш. Единственото, което ни остана за взиране е белият шум. Онова, което понякога наричаме информация, но което иначе е само мехурчета във въздуха.
— Но без логика…
— Логиката идва впоследствие С нея проследяваме повторно стъпките си. Тя е мъдрост след събитието. А преди събитието трябва да си много глупав.
— Аха. Значи това правиш.
— Да. Е, единият проблем вече се реши по този начин. Иначе не знам още колко време щеше да ми трябва, за да разбера, че този жалък пес се казва Киркегор. Беше чиста щастлива случайност, че моят обект хвана една биография на Киркегор, която, както открих, когато проверих по-късно, беше написана от човека, който впоследствие се беше хвърлил от някакъв кран с ластици на краката.
— Но двата случая нямат нищо общо един с друг.
— Споменавал ли съм, че вярвам във фундаменталната взаимосвързаност на всички неща? Мисля, че съм.
— Да.
— Поради което се налага да отида и да прегледам и другите книги, от които се интересуваше, преди да започна да се подготвям за утрешната си експедиция.
— …
— Чувам те как клатиш глава тъжно и недоумяващо. Не се притеснявай. Всичко излиза извън контрол по реда си.
— Щом казваш, Дърк. А, между другото, какво всъщност означава „неизказуем“?
— Не знам — отвърна лаконично Дърк — но смятам да разбера.
Глава 6
НА ДРУГАТА СУТРИН времето беше толкова отвратително, че дори не заслужаваше името си и затова Дърк реши да го нарича Стенли. Стенли не беше някакъв хубав проливен дъжд. В един прочистващ въздуха проливен дъжд нямаше нищо лошо. Стенли беше нещо, което един проливен дъжд не беше лошо да прочисти от въздуха. Стенли беше кален, досаден и потискащ, като огромна потна фигура, която се притиска до теб в метрото. Стенли не валеше, но от време на време плюеше хората през редките си зъби.
Дърк стоеше навън в Стенли.
Актьорът го караше да чака вече час и нещо и на Дърк му се щеше да се беше придържал към собственото си мнение, че актьорите спят до обед. Наместо което се беше изтъпанчил рано-рано в 8:30 пред апартамента на актьора, след което беше престоял един час под някакво дърво.
Вече ставаше почти час и половина. Имаше един кратък момент на въодушевление, когато пристигна някакъв куриер на мотоциклет и донесе малък пакет, но толкова. Дърк се спотайваше на двайсетина метра от вратата на актьора.
Случката с Пристигането на Моторизирания Куриер го изненада малко. Актьорът не изглеждаше от най- преуспелите. Повече приличаше на „онези дето ходят да чукат на хората по вратите“ етап от кариерата си, отколкото на „да му носят сценариите на крака“ етап.
Времето се влачеше. Дърк беше прочел малката си колекция от вестници два пъти и беше проверил съдържанието на портфейла и на джобовете си няколко пъти: обичайната колекция от визитки на хора, с които не помнеше да се е запознавал, неидентифицируеми телефонни номера върху хартиени огризки, кредитни карти, чекова книжка, паспортът му (изведнъж си спомни, че го беше оставил в друго сако, когато обектът му вчера се беше задържал по-дълго пред витрината на една туристическа агенция), четката му за зъби (никога не пътуваше без четката си за зъби, вследствие на което тя беше абсолютно неизползваема), и бележникът му.
Даже провери хороскопа си в единия вестник, същият, който се списваше от един негов дискредитиран приятел, подвизаващ се безскрупулно под името Великия Заганца. Първо погледна какво пишеше за другите зодиакални знаци, просто да разбере в какво настроение е бил ВЗ. Благосклонно, поне на пръв поглед. „Способността ви да предвиждате нещата отдалеч ще ви помогне да преодолеете незначителни трудности, когато Меркурий…“, „Изминалите седмици подложиха търпението ви на изпитание, но нови възможности ще се появят, когато слънцето…“, „Гледайте да не позволявате на околните да се възползват от добрината ви. Твърдата воля ще ви е особено нужна, когато…“ Отегчителни дрънканици. Зачете собствения си хороскоп. „Днес ще се запознаете с тритонен носорог на име Дезмънд.“
Дърк сгъна ядосано вестника и точно в този момент вратата ненадейно се отвори. Появи се актьорът с целенасочено изражение. Носеше куфарче, чанта с презрамка и палто. Нещо ставаше. Дърк си погледна часовника. Десет и три минути. Отбеляза го набързо в бележника си. Пулсът му се ускори.
По улицата се зададе такси. Актьорът му махна. По дяволите! Ама че елементарно. Сега щеше да му се измъкне. Актьорът се качи в таксито и потегли покрай Дърк. Дърк се обърна, за да го проследи и зърна как актьорът поглежда през задното стъкло. Дърк го изгледа безпомощно, след което огледа улицата отгоре додолу с напустата надежда, че…
Почти като по чудо на улицата се появи второ такси, което се насочи към него. Дърк вдигна ръка и таксито спря до него.
— Следвайте онова такси! — възкликна Дърк, скачайки на задната седалка.
— От двайсет години карам такси — каза таксиджията, докато се вливаше в уличното движение. — Досега не ми се е случвало някой наистина да ми го каже.
Дърк седеше на ръба на седалката си и наблюдаваше таксито отпред, което си пробиваше път в бавния агонизиращ хранопровод на лондонското движение.
— На вас може да не ви се струва кой знае какво, но все пак е интересно, нали?
— Какво? — каза Дърк.
— По телевизията някой като се качи на такси винаги казва „Следвай онова такси“, нали?
— Така ли? Не съм забелязал — каза Дърк.
— Е, няма и да забележите — каза таксиджията. — Вие не сте таксиджия. Всичко, което забелязваш, зависи от това кой си. Ако си таксиджия, като гледаш телевизия, ще забелязваш най-вече таксиджиите — продължи таксиджията. — Ще забелязваш какво се случва на таксиджиите. Разбирате ли?
— Ъъ, да — каза Дърк.
— Ама на телевизията не виждаш таксиджиите, нали? Виждаш само хората на задната седалка. Като че ли таксиджията не заслужава никакво внимание.
— Ъъ, предполагам — каза Дърк. — Мм, виждате ли още онова такси дето трябваше да го следим?
— А, да. Следвам го както трябва. Значи, показват таксиджията само като клиентът му каже нещо. И когато клиентът каже нещо на таксиджията в някоя драма, знаете ли какво е то? Винаги?
— Я да позная — каза Дърк. — „Следвай онова такси!“
