този период са: нещо като огромна нацистка зала за билярд от трийсетте, а през шейсетте вътрешен плувен басейн с оранжеви и лилави плочки, към които понастоящем са добавени най-различни туфи гъбички в разнообразни цветове.
Онова, което свързва тези три различни стила, е общата атмосфера на влага и разложение, както и усещането, че ако някой с достатъчно гражданска доблест подпали мястото, то ще си отиде доста преди пожарната да е пристигнала. Какво друго? А, да. В него има призраци.
Стига толкова за тази жалка сграда.
Към десет и половина вечерта, което значи приблизително по същото време, когато беше открадната колата на Сънсет булевард, една странична врата в оградата се отвори със скърцане. Големите железни порти на имението се заключваха нощем, но страничната врата обикновено оставаше незаключена. Репутацията на това отвратително и неприятно място обикновено беше достатъчна да го възпира евентуалните нашественици. Един стар надпис на главната порта гласеше ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО, а под него някой е надраскал „А защо е само от кучето?“
През страничната порта се промъкнаха фигурите съответно на голямо куче и на дребен мъж. И двамата куцаха забележимо. Кучето куцаше с предния си ляв крак, а мъжът с десния или, ако трябва да сме точни, не на десния, защото нямаше такъв. Той липсваше от коляното надолу. Вместо на него мъжът куцаше на един дървен крак, който беше с цели два сантиметра по-дълъг от левия му и не просто затрудняваше ходенето му, а го превръщаше в истинско изпитание.
Нощта беше спокойна. Луната беше изгряла, или поне половината от нея, но през повечето време беше закрита от облаци. Двете сенчести фигури закуцукаха синхронно към алеята, напомняйки отдалеч детска играчка с няколко разцентровани колела. Поеха по дългия път към къщата. Той криволичеше през имението и пътьом пресичаше някои от фалиращите му бизнес начинания.
Кучето скимтя и ръмжа известно време, докато господарят му не се наведе сковано, за да го пусне от каишката, след което то изджавка радостно, втурна се няколко крачки напред и продължи да куца пак синхронно, но на два метра пред господаря си. От врем на време се обръщаше да провери дали господарят му още е там, дали всичко е наред и дали нещо няма да изскочи отнякъде и да ги захапе.
По този начин изминаха бавно дългия завой. Мъжът се беше увил в дългото си тъмно палто, въпреки приятната нощна температура. След няколко минути оставиха от лявата си страна входа на зоопарка, който беше източил немалко от ограничените парични средства на имението. В него бяха останали съвсем малко животни: двойка козли, едно пиле и една капибара, най-големият гризач на земята. В момента зоопаркът се радваше и на едно специално гостуващо животно, приютено временно, докато ремонтираха нормалната му квартира в чатсфилдския зоопарк. Дезмънд — животното се казваше Дезмънд — беше тук само от две седмици, но, както се очакваше, присъствието му беше внесло доста смут в село Литъл Рантинг.
Мъжът и кучето подминаха входа на зоопарка, но след малко се спряха, обърнаха се и го погледнаха отново. Ниската дървена врата, която трябваше да е заключена по това време на нощта, зееше отворена. Кучето изскимтя и задуши земята, която изглеждаше леко набраздена и изровена. Мъжът докуцука до вратата и надникна в тъмнината от другата страна. Всички ниски постройки отвъд оградата тънеха в мрак с изключение на бараката на Рой Харисън, пазачът на Дезмънд от зоопарка в Чатсфилд. Нищо нередно. Никакъв шум. Никакво движение. Защо тогава беше отворена вратата? Сигурно не означаваше нищо. Повечето неща, както би ви казал мъжът, ако го попитахте, най-вероятно не означаваха нищо. Въпреки това той повика кучето с някаква едносрична команда и закуцука през вратата, като я затвори след себе си. Отправиха се с бавни и неравномерни крачки към единствения източник на светлина: временната обител на Рой Харисън.
Бараката изглеждаше тиха.
Мъжът почука рязко на вратата и се заслуша. Никакъв отговор. Почука още веднъж. Пак нищо. Отвори вратата. Не беше заключена, но и едва ли имаше причина да бъде. Влезе в тясното и тъмно антре и носът му долови странна миризма. Квартирите на пазачите на животни са именно мястото, където очакваш да откриеш пълен букет от странни миризми, но не точно тази сладникава и натрапчива. Хммф. Кучето изскимтя много тихо и много кратко.
В дясната страна на антрето имаше врата, която беше източникът както на видимата отвън светлина, така и на миризмата вътре. Все още нищо не помръдваше. Мъжът отвори предпазливо вратата.
В първия миг си помисли, че проснатата на кухненската маса фигура е мъртва, но след един непоносимо продължителен момент тя издаде звучно хъркане.
Кучето пак изскимтя и започна да души нервно пода. Кучето винаги изглеждаше странно нервно за размера си и непрекъснато поглеждаше господаря си, търсейки подкрепа от него. Всъщност, то си беше отвсякъде странно куче с неясна порода или породи. Беше голямо и черно, но козината му беше на туфи, тялото му беше мършаво и непохватно, а маниерите му бяха резки и тревожни, на границата на неврозата. Всеки път, когато спреше на едно място, повторният старт нерядко му причиняваше трудности, тъй като рядко си спомняше къде е оставило всеки крак. Изглеждаше сякаш му се е случило нещо особено гадно или пък предстои да му се случи.
Спящият пазач продължи да хърка. До него стърчеше колекция от празни бирени кутии, полупразна бутилка уиски и две чаши. В пепелника се въргаляха три фаса от цигари с марихуана, а на масата бяха разхвърляни скъсани цигари, пакет цигарена хартия и парче станиол свито по традиционния начин. Източникът на миризмата. Рой очевидно беше изкарал страхотна вечер с някой, след което този някой очевидно се беше омел. Посетителят се опита да разтърси леко рамото му, но нищо не се получи. Опита още веднъж, но този път пазачът бавно се изхлузи от масата и тупна на мръсния под. Кучето така се стресна, че хукна да се спасява зад дивана. За съжаление той беше по-малък и по-лек от него и затова се преобърна върху него. То изскимтя отново, задраска с нокти по линолеума и потърси убежище под масичката за кафе, която се строши. Тъй като възможните убежища се изчерпаха, кучето се сви в ъгъла и затрепери от страх.
Господарят му се задоволи с наблюдението, че Рой се намира само във временен химически дисбаланс, а не в реална опасност, успокои кучето си с няколко нежни думи и излезе от стаята. Двамата поеха по алеята към портата, излязоха на главния път и продължиха да куцат към замъка. По пътя имаше дълбоки следи.
Дезмънд изпадна във внезапно озадачение. В един момент цялата му обонятелна представа за света се разми и придоби странни характеристики. Някой святкаше с лампи наоколо, но това не му правеше впечатление. Лампите изобщо не го интересуваха. Свет-свет. И какво? Но това беше по-странно. Би казал, че халюцинира, само че не знаеше думата, а всъщност и никоя друга дума. Дори не знаеше, че се казва Дезмънд, но все пак, не това го тревожеше. Името беше само звук и нямаше нищо общо с плътната воня, която обозначаваше съществуването ти. Звукът не се стелеше из главата ти и не правеше ууумп като миризмата. Миризмата беше истинска, миризмата беше нещо, на което можеш да се довериш.
Поне досега. Но в този момент имаше усещането, че светът се оттегля заднишком на пръсти през главата му, и не можеше да не почувства, че поведението на света беше много тревожно.
Пое си дълбоко въздух и се опита да стабилизира огромната си фигура. Чувствителните мембрани на ноздрите му засмукаха милиарди ароматни молекулки. Е, не чак толкова ароматни. Миризмите им бяха противни и дребни — плоски, изветрели и горчиви миризми с възкисела нотка на нещо гадно, което гореше. Не големият и щедър мирис на горещ тревист въздух и еднодневен оборски тор, който населяваше фантазиите му, само тези презрени местни миризмички, които трябваше да го стабилизират и да го върнат на земята.
Не го направиха.
Хррфрааах! Сега в главата му имаше сякаш два различни и съвършено противоречиви свята. Грааарфх! Какво беше това. Къде беше изчезнал хоризонтът?
Ето това е. Ето затова светът сякаш се беше наклонил към темето му. Там, където преди това имаше съвсем нормален хоризонт, сега нямаше такъв. Вместо него имаше повече свят. Много повече. Просто продължаваше нататък и нататък, и нататък в странната и мъглива далечина. Дезмънд почувства как във вътрешността му се разклатиха големи и необясними страхове. Инстинктът му го подтикна да се втурне към нещо, но не можеше да се втурне към тревожната неизвестност. Едва не се подхлъзна.
