— Точно това исках да кажа — продължи таксиджията. — Затова, ако трябва да се вярва на телевизията, ние таксиджиите само това правим — преследваме други таксиджии. Което ме навежда не безпогрешното заключение, че аз трябва да съм таксиджията, когото преследват всички останали таксиджии…
Дърк погледна през прозореца с надеждата да забележи друго такси, на което да се прехвърли.
— Вижте, аз не казвам, че точно така става, но нали разбирате какво може да си помисли човек? Силата на медиите, нали така?
— Имаше цял сериал — каза Дърк — за шофьори на такси. Доколкото си спомням, се казваше „Такси“.
А, да, ама аз не говоря за него — подразни се таксиджията. — Говоря за силата на медиите да изкривяват реалността. За това говоря. Искам да кажа, че когато се стигне до това, всички живеем в собствената си реалност, нали така, имам предвид когато се стигне до това.
— Ами, да, всъщност мисля, че сте прав — отвърна неохотно Дърк.
— Искам да кажа, вижте например ония кенгура, дето ги учат да говорят. И за какво си мислят, че ще си разговаряме? Какво ще им кажем тогава, а? „Е — как се отнасят с вас другите подскачащи?“, „О, добре, не се оплаквам. Торбата малко ме боли щото все е пълна с топчета от пух и кламери.“ Няма да стане. Тия кенгура имат мозък колкото орех. Живеят в различен свят, нали разбирате. Все едно да се опитваш да говориш на Джон Селуин Гъмър14. Разбирате ли какво имам предвид?
— Виждате ли таксито, което следваме?
— Ясно като бял ден. Може даже да стигнем преди него.
Дърк се намръщи.
— Къде да стигнем?
— На Хийтроу.
— Откъде, по дяволите, разбрахте, че отива на Хийтроу?
— Всеки таксиджия знае кога друг таксиджия отива на Хийтроу.
— Какво имате предвид?
— Трябва да се наблюдават подробностите. Е, някои неща са очевидни, като например това, че клиентът носи багаж. След това маршрутът. Това е лесно. Но, вие казвате, че той може просто да отива на гости у приятели в Хамърсмит. Аз обаче ще ви кажа само, че клиентът не се качи в таксито като човек, който отива при приятели в Хамърсмит. И така, накъде да гледаме? Е, точно тук трябва да си таксиджия, за да знаеш. Нормалният живот на таксиджията преминава в разни кратки курсове. Тази минута не знаеш къде ще бъдеш в следващата, какъв курс ще вземеш и как ще ти мине денят. Въртиш неуморно из града. Но ако вземеш клиент за Хийтроу, значи си на път. Добър солиден курс, добър солиден клиент, чакане на опашка час и нещо, след което добър солиден курс обратно до града. Захлебил си цялата сутрин. Караш по съвсем различен начин. Настроението ти е друго, вземаш завоите елегантно. На път си. Отиваш някъде. Викаме му „Полет до Хийтроу“. Всеки таксиджия ще го забележи.
— Хмм — каза Дърк. — Забележително.
— Онова, което забелязваш, зависи от онова, което си.
— А дали случайно не знаете на кой полет ще се качи? — попита Дърк.
— За какъв ме мислиш бе приятел — отвърна таксиджията, — за някакъв шибан частен детектив ли?
Дърк се отпусна в седалката и се загледа замислено през прозореца.
Глава 7
СИГУРНО ИМА такава болест, която кара хората да говорят така и името й сигурно е нещо от рода на Синдром на Самолетно Натъртване на Срички. Това е болестта, чиито симптоми се появяват към 3000-я метър и става все по и по-отчетлива, ако тази дума изобщо е подходяща за контекста, с набирането на височина, за да достигне абсолютния си пик от пълни глупости някъде на 12 000 метра. Тя кара иначе разумни хора да говорят неща като: „Капитанът изключи надписите за коланите“, сякаш може да го стори някой самозванец или пък това са най-важните сигнални надписи в самолета.
Другото, за което се сети Дърк, докато се наместваше в креслото си, беше любопитното съвпадение, че самолетът не само приличаше прахосмукачка отвън, а и вътрешността му миришеше на вътрешността на прахосмукачка.
Прие чашата шампанско от стюарда. Предположи, че повечето думи използвани от персонала на самолета, или по-скоро повечето изречения, в които ги подреждаха по навик, се използваха толкова отдавна, че вече бяха умрели. Странното ударение, което непрекъснато им слагаха стюардите беше като електрошок прилаган на изпаднал в клинична смърт пациент с инфаркт.
Добре.
Какъв странен и сложен час и половина. Дърк изобщо не беше сигурен, че нещо някъде не се беше объркало ужасно и сега, когато капитанът беше изключил надписите за коланите, се изкушаваше да се разходи из самолета и да потърси обекта. Но станалите пътници скоро нямаше да станат от креслата си, затова сигурно щеше да се наложи да се ограничи в следващия час и нещо. А може и повече. В крайна сметка полетът до Лос Анжелес беше цели единайсет часа.
Не беше очаквал днес да ходи до Чикаго и видът на обекта, който се насочваше право към чек-ин гишето за Чикаго в 13:30, го накара да залитне. Както и да е, решението си беше решение, затова след една кратка пауза, през която се увери, че обектът не е отишъл до гишето само да попита къде е магазинът за вратовръзки, Дърк се отправи с чисто сърце към гишето за продажба на билети и шляпна отгоре му дебитната си карта.
Замаян от бързината на взетото решение дори си взе билет за бизнес класа. Анонимният му работодател очевидно беше заможен човек, който нямаше да направи въпрос за някакви незначителни извънредни разходи. Ами ако обектът пътуваше в бизнес класата? Дърк нямаше да може да го държи под око от опашката на самолета. Възникна нещо почти като спор дали да не си вземе билет за първа класа, но не, призна неохотно пред себе си Дърк, не беше редно.
Но сега, вече час и половина след като самолетът беше излетял, Дърк започваше да се чуди. Като пътник от бизнес класа му беше отказан достъп до първата класа в носа на самолета, но можеше да ходи съвсем свободно навсякъде другаде, където пожелаеше. Беше ходил навсякъде другаде, където беше пожелал вече три пъти, беше наблюдавал тайно вратите на всички тоалетни и никъде не беше видял обекта си. Върна се в креслото си, за да обмисли ситуацията. Обектът или беше в първа класа, или не беше на самолета.
Първа класа? Беше изключил тази възможност поначало. Билетът струваше колкото неколкомесечния наем на апартамента на обекта. Но кой знае? Може да беше хванал окото на някой холивудски продуцент, който да го беше привикал за пробни снимки. Нямаше да му е трудно да се вмъкне в първа класа и да поогледа, но щеше да му е трудно да не привлече внимание.
Не беше на самолета? Дърк го беше видял да се запътва към гишето за проверка на паспортите, но в един момент обектът изведнъж се беше огледал и Дърк беше побързал да се скрие в книжарницата.
Няколко секунди по-късно, когато Дърк отново погледна, обектът беше минал паспортния контрол — поне така предположи Дърк. Беше се помотал един разумен интервал от време, беше си купил вестници и книги и сам беше минал паспортното гише, за да влезе в чакалнята за заминаващи.
Не се беше изненадал особено, когато не беше открил обекта в чакалнята за заминаващи: тя представляваше бляскав лабиринт от безсмислени магазини, кафенета и зали и Дърк си помисли, че няма да спечели нищо, ако тръгне да го търси из тях. Така или иначе всички пътници биваха насочвани в една и съща посока. Щяха да летят с един и същ самолет.
Ами ако не беше на същия самолет. Дърк застина в креслото си. Сега, като се връщаше назад, трябваше да признае пред себе си, че за последен път действително беше видял обекта преди дори да беше минал паспортния контрол, и че всичко останало се базираше на предположението, че обектът е направил онова, което той, Дърк, беше решил, че е направил. Сега осъзна, че въпросното предположение беше доста фриволно. По врата му пролази хлад от вентилационната уредба на самолета.
