Джейн Еър. Брулени хълмове

градината, спеше, седнала в едно кресло; на масата гореше мъжделиво една свещ с неорязан фитил. Не виждах никъде мис Темпъл. По-късно научих, че я извикали в стаята на болните от тифус при едно бълнуващо момиче. Пристъпих напред, после се спрях до малкия креват; сложих ръка на завесата, но реших, преди да я дръпна, да се обадя на Хелин. Все още потръпвах от страх, че може да видя мъртво тяло.

— Хелин — прошепнах аз тихо, — спиш ли?

Тя се размърда, отдръпна завесите и аз видях лицето й — бледо, изнемощяло, но съвсем спокойно: тъй малко се бе изменила, че опасенията ми тозчас се разсеяха.

— Нима това си ти, Джейн? — попита Хелин с привичния си кротък глас.

„О — помислих аз, — тя не ще умре; те грешат: тя говори и гледа толкова спокойно!“

Седнах на нейния креват и я целунах: челото й беше ледено, а бузите й — хлътнали и студени, ръцете и китките — също; но тя се усмихваше както преди.

— Защо дойде тук, Джейн? Вече минава единадесет — преди няколко минути чух часовника да бие.

— Дойдох да те видя, Хелин: научих, че си много болна и не можах да заспя — искаше ми се да поговоря с теб.

— Значи, си дошла да се сбогуваш с мен и може би си тук тъкмо навреме.

— Нима заминаваш някъде, Хелин? В къщи ли си отиваш?

— Да, във вечния си дом — сетното ми жилище.

— Не, не, Хелин! — прекъснах я аз в изблик на отчаяние, мъчейки се да преглътна сълзите си. В това време приятелката ми започна да кашля, обаче болногледачката не се събуди; когато кашлицата й премина, Хелин остана няколко минути в пълна изнемога, после прошепна:

— Джейн, крачетата ти са боси; легни при мен и се зави й.

Така и сторих. Тя ме прегърна и аз се притиснах до нея. След дълго мълчание тя поднови разговора все така шепнешком:

— Много съм щастлива, Джейн; и когато научиш, че съм умряла, много те моля да не тъгуваш — не бива. Всички ще умрем някой ден, а болестта ми не е мъчителна; неусетно и без мъки ще ме доведе до гроба, затова душата ми е спокойна. Не оставям никого, който да тъгува много за мен: имам само баща, но той скоро се ожени, та няма да чувствува тази загуба. Умирайки млада, аз ще си спестя големи страдания. Нямам онези качества и дарби, които биха ми помогнали да си пробия път в живота: вечно щях да се натъквам на несполуки.

— Но къде отиваш, Хелин? Нима знаеш, нима виждаш това?

— Вярвам и се надявам: отивам при бога. — А къде е бог? Какво представлява той?

— Мой и твой създател, който никога не ще разруши онова, което е сътворил. Доверявам се напълно на всемогъщи ето и добротата му и броя часовете до онзи съдбовен миг, когато ще се върна при него и ще му се представя.

— Значи, ти си уверена, Хелин, че има такова място на небето и че нашите души може да отидат там, когато умрем?

— Уверена съм, че има задгробен живот и бог е добър; ще предам безсмъртната си душа в ръцете му без страх. Бог е мой баща, бог е мой приятел; обичам го и вярвам, че и той ме обича.

— Ще те видя ли пак, Хелин, когато умра?

— И ти ще дойдеш в селенията на щастието и ще бъдеш приета от същия всемогъщ и вездесъщ баща, бъди сигурна в това, скъпа Джейн.

Аз отново попитах, но този път мислено: „Съществуват ли тези селения и къде са те?“ И още по-здраво прегърнах приятелката си — сега тя ми беше по-скъпа от когато и да било и чувствувах, че не бих могла да се разделя с нея. Лежах, притиснала лице в рамото й. Внезапно тя каза с неизразима нежност:

— Колко ми е леко! Последният пристъп на кашлицата малко ме измори; изглежда, ще мога да заспя. Но ти не си отивай, Джейн, искам да бъдеш до мен.

— Ще остана при теб, скъпа Хелин: никой няма да ни раздели.

— Стопли ли се, мила?

— Да.

— Лека нощ, Джейн!

— Лека нощ, Хелин!

Целунахме се и скоро се унесохме в дрямка.

Когато се събудих, денят бе вече настъпил. Разбуди ме някакво странно движение; отворих очи — някой ме държеше в ръце; това беше болногледачката; тя ме носеше по коридора към спалнята. Не ме мъмриха, че съм напуснала леглото си; на околните не им беше до това и никой не отговори на многобройните ми въпроси. Но след един-два дена научих, че мис Темпъл, като се върнала в стаята си призори, ме намерила в креватчето на Хелин. Главата ми лежала на рамото й, а ръцете ми прегръщали нейната шия. Аз съм спяла, а Хелин била мъртва.

Гробът й е в двора на брокълбриджката черква. Петнадесет години след смъртта й над този гроб имаше само обрасла с трева могилка, но сега там лежи сива мраморна плоча, на която са написани нейното име и думата „resurgam“10.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Дотук описвах подробно случките от незабележителното си съществуване: на почти всяка от първите десет години от живота си посветих по една глава. Но не смятам да превръщам романа си в обикновена автобиография: връщам се към спомените си само когато те биха представлявали някакъв интерес; затова сега отминавам с почти пълно мълчание осем години от живота си; необходими са обаче няколко думи за връзка в повествованието.

Когато тифусната епидемия в Лоуд изигра опустошителната си роля, тя постепенно стихна — но едва след като стихията и броят на жертвите й привлече вниманието на обществеността върху нашето училище. Бе извършено обследване за причините на епидемията и лека-полека се разкриха много факти, които предизвикаха дълбоко възмущение. Нездравословното място, оскъдната и лоша храна, която даваха на децата, блудкавата, вонеща вода, жалките дрехи и лошите условия на живот — всички тези обстоятелства бяха установени и те имаха унищожителен ефект върху мистър Брокълхърст, но благотворно влияние за нашето училище.

Група богати и доброжелателни хора от графството записаха големи суми за построяването на по- удобна сграда в по-здравословно място. Бе установен нов правилник, храната и облеклото бяха подобрени, а училищните фондове — предадени в ръцете на комитет. Мистър Брокълхърст благодарение на богатството и връзките си не можеше да бъде отстранен напълно и остана касиер, но с помощници — хора с по-широки и човечни възгледи; по същия начин той трябваше да дели и инспекторската си длъжност с онези, които умееха да съчетават благоразумието със строгостта, удобствата с икономиите и милосърдието с правдивостта. В резултат на тези добри мерки училището стана с течение на времето истински полезен и уважаван институт. Останах след обновлението му още осем години зад неговите стени: шест като ученичка и две като учителка и този двустранен опит ми дава основание да говоря за състоянието и работата на училището.

През тези осем години животът ми течеше еднообразно. Не мога обаче да го нарека нерадостен, тъй като той бе деен. Имах всички възможности да получа прекрасно образование: стимулираха ме обичта ми към някои предмети, стремежът ми да усвоя добре всички и голямата радост, която изпитвах, когато някоя от учителките ми, особено от тези, които ценях, останеше доволна от мен; и така, аз не пренебрегвах нито една от представените ми възможности. В първи клас станах първа ученичка; после ме направиха учителка и аз изпълнявах длъжността си с голямо усърдие две години. Но след това у мен се извърши промяна.

През всичкото това време мис Темпъл продължаваше да бъде директорка на пансиона. За своите постижения съм задължена най-много на нея; дружбата ми с нея бе за мен непресъхващ извор на утеха; мис Темпъл ми беше и майка, и възпитателка, а по-късно и другарка. Обаче през периода, за който става дума, тя се омъжи и замина със съпруга си (свещеник и прекрасен човек, достоен за такава жена) за едно далечно графство. По такъв начин аз се лиших от нея.

Още на другия ден след заминаването й се преобразих: заедно с нея изчезна всяко чувство, всяка