връзка, която превръщаше за мене Лоуд в нещо като роден дом. Бях възприела нещо от нейния характер и почти напълно нейните привички: хармонични мисли, което значи, че по-целенасочени чувства вълнуваха душата ми. Спазвах съвестно реда и изпълнявах строго задълженията си; бях спокойна и убедена, че съм доволна от своя живот: в очите на другите, а често в собствените си очи аз бях дисциплиниран и уравновесен човек.

Но съдбата в лицето на негово преподобие мистър Нейзмит застана между мен и мис Темпъл: видях как малко след приключване на брачната церемония директорката, облечена за път, се качи в пощенската кола. Гледах подир колата, докато тя изкачи хълма и изчезна отвъд, сетне се уединих в стаята си и прекарах там по-голямата част от деня, тъй като в чест на мис Темпъл същия ден нямаше занятия.

Дълго се разхождах назад-напред из стаята. Струваше ми се, че изпитвам само съжаление за тази загуба и се мъча да измисля как да я компенсирам; но когато завърших размишленията си, видях, че денят си е отишъл и вече е настъпила вечер, осъзнах изведнъж и нещо друго: през тези часове на размисъл у мен се бе извършила промяна — душата ми беше снела от себе си всичко, което бе взела от мис Темпъл, или по-точно мис Темпъл беше отнесла със себе си ведрата атмосфера, която дишах в нейно присъствие, и сега, останала сама, аз отново станах такава, каквато бях всъщност, и у мен се пробудиха предишните чувства. Не че бях загубила някаква опора, а бе изчезнал един стимул; не че спокойствието ми изневери, а ми липсваше причината за това спокойствие. В продължение на няколко години светът за мен се бе простирал само между стените на Лоуд: не знаех нищо повече от правилника и установения там ред. Сега съзнавах, че действителният свят е необятен и че онези, които се решават да излязат на простора му, за да търсят сред опасностите истинско познаване на живота, ги очакват надежди, страхове, радости и вълнения.

Отидох до прозореца, отворих го и погледнах навън. Ето двете крила на сградата, ето градината, ето покрайнините на Лоуд, ето и хълмистия хоризонт. Очите ми отминаха всичко и се спряха на сините върхове в далечината: искаше ми се да ги прехвърля; в тези граници от скали и пущинаци се чувствувах като в затвор, като на заточение. Проследих белия път, който се виеше край подножието на един хълм и се губеше в клисурата между две възвишения: как ми се искаше да го проследя по-нататък! Спомних си деня, когато пътувах по същия този път с дилижанса, спомням си и как се спуснахме по този хълм в здрача. Струваше ми се, че е изминал цял век от деня, когато за пръв път се озовах в Лоуд, а оттогава не бях ходила никъде другаде. Ваканциите прекарвах в училище: мисис Рийд нито веднъж не ме покани в Гейтсхед; нито тя, нито някой друг от нейното семейство не дойде поне веднъж да ме види. Ни писма, ни вести от външния свят, а само училищният правилник, училищните задължения, училищните навици и понятия, училищните гласове, лица, фрази, дрехи, симпатии и антипатии — ето какво познавах от живота. А сега почувствувах, че всичко това е недостатъчно: осемгодишното еднообразие ми втръсна само за един следобед. Исках свобода, жадувах за нея и се помолих, за да я получа. Но, изглежда, слабият полъх на ветреца разсея молитвата ми. Затова аз се помолих отново, този път за нещо по-скромно — за промяна в живота ми, за нов стимул. Но и тази молба сякаш заглъхна в мъглявия простор. „Тогава — възкликнах аз почти отчаяно — дай ми поне нова служба!“

В това време удари звънецът за вечеря и трябваше да сляза долу.

Невъзможно бе да възобновя прекъснатия ход на мислите си, преди да си легна; но пък тогава учителката, с която живеех заедно, се разбъбри и непрестанно отвличаше вниманието ми от въпроса, на който исках да се спра отново. Как желаех тя да заспи, та да млъкне! Струваше ми се, че стига само да се върна към мисълта, която ми бе дошла в главата, когато стоях на прозореца, веднага ще намеря някакво щастливо разрешение.

Най-после мис Грайс захърка; носовите звуци, които обикновено издаваше тази едра жена, винаги ми досаждаха. Но тази вечер посрещнах с радост първите басови тонове: най-сетне ще бъда на спокойствие! Полузабравените мисли отново изпъкнаха в съзнанието ми.

„Нова служба! Ето изхода! — казах си аз (разбира се, не гласно). — Това несъмнено е изход, защото не звучи прекалено примамливо като думите свобода, възторг, радост… За мен те са само приятни звуци, нищо повече, и то толкова безсъдържателни и преходни, че да се вслушваш в тях, е все едно да си губиш времето на вятъра. А службата? Тя е нещо реално. Всеки може да служи. Аз бях служила тук осем години и всичко, което исках сега, бе да служа някъде другаде. Нима не мога да постигна това с мои собствени сили? Нима желанието ми е неосъществимо? Не, не, в края на краищата това не е толкова трудно; трябва само да имам по-гъвкав ум, за да разбера какво е необходимо за тази цел.“

— Седнах на леглото, за да напрегна бедния си мозък. Нощта беше студена; загърнах се с шала си и отново се вглъбих в мисли.

„Какво искам аз? Да отида на друго място, да живея в друга сграда, сред други хора и при други обстоятелства. Искам това, защото е безполезно да искам нещо повече. Как се получава нова служба? Сигурно в такива случаи хората се обръщат към приятели, а аз нямам приятели. Но има много други, които също са без приятели; те всичко трябва да вършат сами, сами да си помагат; как постъпват те?“

Не знаех, а и нищо не ми подсказваше отговора. Тогава напрегнах мозъка си да намеря разрешение, и то бързо. Мисълта ми усилено заработи: чувствувах как кръвта бие в слепите ми очи; но близо час в моята глава цареше хаос и усилията ми не даваха никакъв резултат. Трескава от напразното напрежение, аз станах и обиколих веднъж стаята, дръпнах завесата, видях на небето две-три звезди, потреперах от студ и отново се мушнах в леглото.

Ала в мое отсъствие добрата фея, изглежда, бе пъхнала под възглавницата ми отговора; едва сложих на нея глава и в съзнанието ми спокойно и ясно прозвучаха думите: „Онези, които търсят работа, дават обявление във вестника.“

Но как да постъпя? Не знаех как се дават обявления. И отново последва спокоен и точен отговор: „Сложи текста на обявлението и парите в плик и ги изпрати на издателя на местния «Хералд»; можеш да ги подадеш при първа възможност в пощата в Лоутън; адресът за отговор да бъде: Лоутън, пощата, за Дж. Е.; ще отидеш там да провериш пет-шест дни след изпращането на писмото и ако някой се е обадил, ще действуваш съответно.“

Обмислих този план два пъти, три пъти, и когато той улегна напълно в съзнанието ми и имах вече ясна представа за него, почувствувах удовлетворение и заспах.

На другия ден бях на крак по-рано от когато и да било; преди да удари звънецът за ставане, обявлението бе вече написано, запечатано в плик и адресирано. То гласеше:

„Млада жена с преподавателски опит (Нима не бях две години учителка?) търси работа в някое семейство с деца на не повече от четиринадесет години. (Реших, че тъй като съм едва осемнадесетгодишна, би било неразумно да занимавам ученици почти на моята възраст.) Преподава предметите, включени в учебната програма, както и френски, рисуване и музика. (Днес, читателю, тези познания биха изглеждали недостатъчни, но за онова време те бяха значителни.) Пишете на адрес: Н-ско графство, Лоутън, пощата, за Дж. Е.“

Обявлението остана цял ден в чекмеджето ми; привечер поисках разрешение от новата директорка да отида в Лоутън, за да направя някои дребни покупки за себе си и за две-три колежки; тя веднага ми разреши и аз тръгнах. До Лоутън имаше две мили; беше влажна привечер, но дните бяха все още дълги. Отбих се в две-три магазинчета, пуснах писмото в пощата и се върнах сред проливен дъжд, мокра до кости, но на сърцето ми бе леко.

Следващата седмица ми се стори много дълга. Най-сетне тя мина, както минава всичко на този свят и един ясен есенен ден, пак привечер, отново поех за Лоутън. Пътят беше живописен, той вървеше покрай рекичката и послушно следваше красивите й завои; но този ден аз мислех повече за писмата, които може би ме чакат в градчето, накъдето се бях упътила, отколкото за красотата на полята и реките.

Този път използувах предлога, че трябва да ми вземат мярка за обувки; първо свърших тази работа, а сетне се запътих по една чиста тиха уличка, която водеше от обущаря, за пощата. В пощата работеше една възрастна жена с рогови очила и черни ръкавици с един пръст.

— Има ли някакви писма за Дж. Е.? — запитах аз.

Тя втренчено ме изгледа над очилата си, после отвори едно чекмедже, взе да рови в него и рови тъй дълго, че надеждите ми започнаха да угасват. Най-после тя измъкна оттам едно писмо и цели пет минути го

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату