— Мисис Рийд е здрава и изглежда добре на вид; но се тормози вътрешно: огорчава я поведението на сина й — той пилее много пари.
— Тя ли ви изпрати тук, Беси?
— Разбира се, не! Отдавна ми се искаше да ви видя и когато научих, че от вас има писмо и че ще се местите в друг край, реших веднага да дойда да ви видя, докато сте още близо.
— Страхувам се, че съм ви разочаровала, Беси. — Казах това със смях, защото забелязах, че погледът на Беси, макар и почтителен, не изразява никакво възхищение.
— Не, мис Джейн, не сте права. Вие сте много елегантна — същинска лейди. А повече от вас никога не съм очаквала: и като малка не бяхте хубавица.
Усмихнах се на искрените й думи. Чувствувах, че е права, но да си призная, думите й ме поогорчиха: на почти всяко осемнадесетгодишно момиче му се иска да се харесва и мисълта, че няма подходяща външност, не може да му бъде особено приятна.
— Но аз съм сигурна, че сте много умна — продължи Беси, мъчейки се да ме утеши. — Какво научихте? Свирите ли на пиано?
— Малко.
В стаята имаше пиано. Беси отиде до него, вдигна капака му и ме помоли да седна и изсвиря нещо. Изпълних един-два валса и тя остана очарована.
— Нашите госпожици не могат да свирят така! — възкликна възторжено тя. — Винаги съм казвала, че ще ги надминете в учението. А можете ли да рисувате?
— Ето една моя рисунка; тази над камината.
Това беше акварелен пейзаж, който бях подарила на директорката в знак на благодарност за любезната й отзивчивост при уреждането на преместването ми; тя бе сложила рисунката в рамка със стъкло.
— О, много е красива, мис Джейн! Само учителите на нашите госпожици биха нарисували такава хубава картина; за самите госпожици такова нещо е невъзможно. А знаете ли френски?
— Да, Беси, мога да чета и да говоря.
— А да шиете на муселин и на канава?
— Също.
— О, та вие наистина сте същинска лейди, мис Джейн! Винаги съм вярвала, че така ще бъде. Вие непременно ще си пробиете път, с или без грижата на вашите роднини. Исках да ви попитам нещо. Аха, чували ли сте за някакви роднини на баща ви?
— Никога не съм чувала.
— Знаете ли, госпожата винаги казваше, че те са бедни и презрени. Може наистина да са бедни, но съм сигурна, че са от благородно коляно като семейство Рийд. Веднъж, може би преди седем години, дойде в Гейтсхед някой си мистър Еър и искаше да ви види; госпожата му каза, че учите в училище, което е на петдесет мили от нашето имение. Той, както изглежда, остана много огорчен, защото нямаше време да дойде при вас: щял да пътува за чужбина и корабът му тръгвал от Лондон след ден-два. Имаше вид на същински благородник и съм сигурна, че това е бил братът на баща ви.
— А закъде щеше да отпътува, Беси?
— За някакъв остров, хиляда мили далеч, където правели вино. Така ми каза лакеят…
— Да не е Мадейра? — попитах аз.
— Да, точно така. Това беше името.
— И си замина веднага?
— Да, стоя само няколко минути. Госпожата се държа с него много високомерно. А после го нарече „долен търгаш“. Моят Робърт мисли, че той е бил търговец на вино.
— Твърде възможно е — отвърнах аз, — а може да е чиновник или представител на някоя винарска къща.
Поговорихме с Беси за миналото още цял час, сетне тя си отиде. На другия ден сутринта се видяхме пак — за няколко минути в Лоутън, докато чаках дилижанса. Разделихме се пред входа на странноприемницата „Гербът на Брокълхърстовци“ и поехме в различни посоки: тя се упъти към върха на Лоудския хълм, за да чака някое превозно средство, с което да се върне в Гейтсхед, а аз седнах в дилижанса, който щеше да ме отведе към неизвестните околности на Милкоут. А там ме чакаха нови задължения и нов живот.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Новата глава в. един роман представлява нещо като нова сцена в пиеса и сега, когато вдигам завесата, читателю, трябва да си представиш, че виждаш стая в странноприемницата „Джордж“ в Милкоут: с едри шарки на книжните тапети по стените, с килим, мебелировка, украшения на камината, фотографии, в това число портрет на Джордж III, Уелския принц и „Смъртта на Волфе“ — с една дума, обстановка като във всяка странноприемница. Стаята се осветява от една петролна лампа, закачена на тавана, както и от чудесния огън, до който седя с наметало и шапка; маншонът и чадърът ми са на масата; аз грея вдървеното си, измръзнало тяло, изложено шестнадесет часа на октомврийския студ: бях тръгнала от Лоутън в четири часа сутринта, а в момента градският часовник в Милкоут биеше осем.
Читателю, макар да ти се струва, че съм съвсем добре в тази обстановка, не бях много спокойна. Мислех, че когато пристигна тук, някой ще ме чака; огледах се с безпокойство наоколо, щом слязох по дървената стълбичка, сложена от прислужника за мое удобство, и очаквах да чуя името си и да видя някоя карета, дошла да ме отведе в Торнфийлд. Нямаше никаква карета; когато попитах един келнер дали някой е търсил мис Еър, получих отрицателен отговор. Не ми оставаше нищо друго, освен да помоля да ми дадат стая. И ето аз чакам в нея и най-различни страхове и съмнения тревожат мислите ми.
Много особени са чувствата, които изпитва един неопитен в живота млад човек, почувствувал се съвсем сам в света, откъснат от всичките си познати, без да знае дали ще достигне целта на пътуването си и изправен пред много препятствия, ако реши да се върне там, откъдето е тръгнал. Чарът на приключението прави тези емоции по-приятни, а пламъкът на гордостта ги стопля; но ето че в душата се промъква страх и ги смущава; и страхът в мен. надделя, когато измина половин час и все още никой не идваше. Сетих се да дръпна звънеца.
— Има ли наблизо място, което да се нарича Торнфийлд? — запитах аз прислужника, който се отзова на повикването.
— Торнфийлд? Не зная, мадам; ще попитам оттатък в питиепродавницата. — Той изчезна, но скоро пак се появи. — Вашето име мис Еър ли е, мис?
— Да.
— Един човек ви чака.
Аз скочих, взех маншона и чадъра си и забързах по коридора; някакъв мъж стоеше до отворената врата, а на улицата, осветена от лампи, забелязах смътно кола с един кон.
— Това трябва да е вашият багаж — каза внезапно същият мъж, когато ме видя, сочейки куфара ми в коридора.
— Да.
Той го качи в колата — тя беше нещо като старомодна каляска, — след което се качих и аз; преди да затвори вратата, го попитах колко има до Торнфийлд.
— Към шест мили.
— А колко време ще пътуваме дотам?
— Около час и половина.
Мъжът затвори вратата на колата, зае мястото сн отвън и потеглихме. Движехме се бавно, така че имах достатъчно време да размишлявам: бях доволна, че най-сетне съм толкова близо до края на пътешествието си, и като се облегнах в удобното, но не и елегантно превозно средство, отдадох се на мислите си на воля.
„Сигурно — предположих аз, съдейки по обикновения вид на колата и кочияша — мисис Феърфакс не е суетна личност. Толкова по-добре: само веднъж живях сред превзети хора и бях много нещастна.“ Питах се дали живее сама със своето момиченце; ако е тъй и ако е поне малко приятна, сигурно ще се разбираме добре; ще направя всичко, каквото зависи от мен, но жалко, че не винаги с това се постига желаният
