състояние да обрисуват нечий характер, нито да забележат и опишат основните качества на хора или предмети; добрата дама очевидно беше от тях: моите въпроси я учудиха, но не я накараха да се замисли. Мистър Рочестър си оставаше за нея мистър Рочестър — благородник, собственик на земя и нищо повече; тя не питаше и не се интересуваше за нищо повече и очевидно желанието ми да получа по-определена представа за тази личност я учудваше.
Когато напуснахме столовата, мисис Феърфакс предложи да ми покаже останалите стаи; аз я последвах из етажите, изпълнена с възхищение, защото всичко бе добре наредено и прекрасно. Просторните предни стаи ми се сториха много разкошни, а някои от стаите на третия етаж, макар мрачни и ниски, бяха интересни с античния си дух. Мебелировката на долните стаи била от време на време подменяна съобразно модата и старите мебели донасяни тук; на оскъдната светлина, която се промъкваше през тесните им прозорци, аз видях легла от преди сто години, дъбови и орехови сандъци със старинна резба, изобразяваща палмови клонки и глави на херувими — те приличаха на староеврейски ковчези; множество едновремешни столове, тесни и с високи облегала, и по-старомодни от тях табуретки — изтърканата бродерия на седалките им, шита от пръсти, които се бяха превърнали в прах преди две поколения, още личеше. С всички тези реликви третият етаж напомняше убежище на миналото — параклис на възпоминанията. Харесваше ми покоят и мракът на тези стаи през деня, както и необикновеността им, но в никакъв случай не бих пожелала да прекарам нощта в едно от тези широки, масивни легла; някои от стаите имаха дъбови врати, а други — старовремски английски завеси на прозорците с много плътна бродерия, която изобразяваше странни цветя, по-странни птици и още по-странни хора — всичко това би изглеждало наистина чудновато, осветено от бледите лъчи на луната.
— Слугите тук ли спят? — попитах аз.
— Не, те заемат няколко по-малко стаи в задната част; тук не спи никой, затова човек е почти склонен да мисли, че ако в имението Торнфийлд витае дух, ето къде ще е неговото убежище.
— Така мисля и аз; но в къщата няма дух, нали?
— Никога не съм чувала подобно нещо — отвърна мисис Феърфакс с усмивка.
— А преди? Няма ли някакви легенди или поверия за духове?
— Мисля, че не. И въпреки това се говори, че Рочестъровци са били по-скоро буйни, отколкото спокойни хора; може би затова почиват сега мирно в гробовете си.
— Да, „те спят спокойно след треската капризна на живота“ — прошепнах аз и тъй като тя се отдалечаваше, додадох: — Къде отивате сега, мисис Феърфакс?
— На покрива. Ще дойдете ли да видите каква гледка се разкрива оттам?
Тръгнах мълчаливо след нея към тавана по едни много тесни стълби и оттам по друга стълба и през един отвор с капак излязохме на покрива на къщата. Сега бях на еднаква височина с гарвановите гнезда и можех да надникна в тях. Когато се наведох над бойниците и погледнах надолу, видях цялата околност като на карта: яркозелената кадифена морава, плътно опасала сивата сграда; полето, простряло се широко като голям парк, осеяно със стари дървета; гората, пожълтяла и посърнала, прорязана от една пътека, обрасла с по-зелени от листата на дърветата мъхове; черквата край пътната врата, пътя и притихналите хълмове, които сякаш си почиваха, огрени от лъчите на есенното слънце; хоризонта, опрял в приветливото небе — лазурно, изпъстрено с перлени облаци. В тази гледка нямаше нищо необикновено, но тя радваше окото. Когато извърнах поглед от нея и се проврях надолу през отвора на покрива, просто не виждах стъпалата на стълбата — таванът ми изглеждаше тъмен като гробница в сравнение със синия небесен свод и озарения от слънчеви лъчи пейзаж — горичката, пасбището и зеления хълм, с имението в средата, който бях наблюдавала с възхищение.
Мисис Феърфакс остана за момент след мен, за да затвори капака, а аз, като опипвах пътя си, намерих изхода от тавана и заслизах по тясната стълба. После тръгнах бавно по дългия коридор, където извеждаше стълбата и който разделяше предните от задните стаи на третия етаж: тесен, прихлупен и тъмен, само с едно малко прозорче в другия му край, с двете си редици малки черни врати, всичките затворени, той приличаше на коридор в замъка на Синята брада19.
Както крачех тихо, чух нещо, което най-малко очаквах. да чуя в толкова тихо място — смях. Това бе странен смях: ясен, пресилен, перален. Аз се спрях. Смехът престана, но само за миг; сетне се разнесе отново по-силно: първия път, макар и ясен, той беше много тих. Той остро отекна, сякаш се повтаряше във всяка самотна стая, въпреки че идваше само от една, и аз бих могла да посоча вратата й.
— Мисис Феърфакс! — извиках аз, тъй като в момента я чух да слива по голямата стълба. — Чухте ли силния смях? Кой се смееше?
— Сигурно някоя от прислужниците — отвърна тя. — Трябва да е Грейс Пул.
— Чухте ли смеха й? — запитах отново аз.
— Да, много добре; често я чувам да се смее така: тя шие в една от тези стаи. Понякога и Лия е при нея; когато са двете, те често са много шумни.
Смехът отново отекна тихо, на пресекулки и завърши със странен шепот.
— Грейс! — извика мисис Феърфакс.
Разбира се, не очаквах въпросната Грейс да отговори, защото смехът бе печален и неестествен — такъв никога не бях чувала, — и ако не беше посред бял ден и ако странният кикот се придружаваше от някакво загадъчно обстоятелство, щях да изпадна в суеверен страх. Но нито обстановката, нито времето можеха да предизвикат страх. А това, което последва, ми даде да разбера колко глупаво е от моя страна, че дори съм се изненадала.
Най-близката до мен врата се отвори и оттам излезе една прислужница — жена между тридесет и четиридесет години, добре сложена, червенокоса и с грубо, простовато лице; трудно бих могла да си представя по-малко романтично или по-прозаично видение.
— Много шум вдигаш, Грейс — рече й мисис Феърфакс. — Помни какво ви е казано!
Грейс се поклони мълчаливо и се прибра.
— Тя шие и помага на Лия в домакинската й работа — продължи вдовицата. — Има някои недостатъци, но работи добре. Впрочем как минаха заниманията с ученичката ви тази сутрин?
Разговорът ни, който се пренесе върху Адел, продължи, докато почувствувахме бодрата и жизнерадостна атмосфера на долния етаж. Когато влязохме в хола, Адел се завтече да ни посрещне и възкликна:
— Mesdames, vous etes servies!20 — и добави: — J’ai bien faim moi!21
Обедът бе готов и ни чакаше в стаята на мисис Феърфакс.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Надеждата, че тук ще имам условия за спокойна работа, която ми вдъхваха първите впечатления от имението Торнфийлд, не остана излъгана, когато опознах още по-добре това място и неговите обитатели. Мисис Феърфакс излезе такава, каквато предполагах — уравновесена, добродушна жена, с добро образование и среден интелект. Ученичката ми беше живо дете, галено и разглезено — затова понякога капризничеше; но тъй като бе предоставено изцяло на моите грижи и никой не се бъркаше в моите методи на възпитание, тя скоро отвикна от малките ви прищевки и стана послушна и възприемчива в учението. Адел нямаше големи таланти и ясно изразени черти на характера или особен усет и вкус, които да я издигат над вредно способните деца, но нямаше и недостатъци или пороци, които биха я поставили по- ниско от тях. Тя постигаше напълно задоволителни успехи, проявяваше към мен жива, макар и може би не много дълбока привързаност; а простодушието, живостта и усилията й да бъде послушна ме караха да изпитвам към нея също такова чувство, достатъчно да направи нашето общуване приятно.
Тонът ми, казано в скоби, може да бъде счетен за студен от онези, които обичат да говорят надълго и нашироко с патетичен тон за ангелската природа на децата и твърдят, че е дълг на възпитателите да се отнасят към малките с обожание; но целта ми не е да лаская родителското тщеславие, да възпявам лицемерието или да изопачавам нещата; аз само казвам истината. Бях искрено загрижена за благополучието и развитието на Адел и чувствувах кротка привързаност към това малко момиче, също както изпитвах благодарност към мисис Феърфакс за добротата й и намирах удоволствие в компанията й —
