чувства, подобаващи н? любезното й отношение към мен и сдържания й характер.
Всеки може да ме укори, ако добавя, че понякога, когато се разхождах сама из парка, когато излизах на пътната врата и гледах оттам пътя или когато, докато Адел играеше с бавачката си, а мисис Феърфакс вареше желета в склада за продуктите, изкачвах трите стълби, вдигах капака и излязла на покрива, обгръщах с поглед далечните поля и хълмове и мълчаливия хоризонт; че тогава копнеех да имам толкова силни очи, та да виждам зад пределите на хоризонта, да съзра широкия свят, градовете, местата, пълни с живот, за които бях чувала, но никога не бях виждала; че мечтаех за по-голям жизнен опит, за по-пълно общуване със себеподобните, за общуване с по-разнообразни характери от тези в Торнфийлд. Ценях добрите качества на мисис Феърфакс и Адел, но вярвах, че съществуват и други, по-дейни добродетели — а онова, в което вярвах, исках и да видя.
Кой ще ме укори? Несъмнено мнозина; и ще ме нарекат неблагодарница. Но какво можех да направя? По природа бях неспокоен човек и понякога това ми струваше мъки. В такива моменти единственото нещо, което можех да сторя, беше да се разхождам напред-назад по коридора на третия етаж, скрита сред тишината и самотата му, необезпокоявана от никого, и да се прехласвам от приказните видения, които фантазията създаваше пред очите ми — а те бяха многобройни и сияйни; да оставям сърцето ми да изнемогва от екзалтирания ритъм, който го караше да се свива от болка, но го изпълваше с живот; и най- вече да слушам безкрайната повест, създадена от въображението ми. повест, която непрекъснато звучеше в ушите ми, наситена с най-различни случки, с живот, жар, чувство — всичко, което желаех и което ми липсваше тогава.
Безсмислено е да се твърди, че хората трябва да се задоволяват със спокоен живот: необходим им е действен живот и те си го създават, ако го нямат. Милиони хора са обречени на още по-еднообразно съществуване от моето и милиони безмълвно се бунтуват срещу своя жребий. Никой не знае колко бунтове — освен политическите — се зараждат в недрата на личния живот, който хората крият. Предполага се, че жената обикновено бива много спокойна; но жените изпитват същите чувства, както и мъжете; и те изпитват потребност да проявяват способностите си и да търсят поле за дейност, както и представителите на другия пол; те страдат от ограниченията и пълния застой по същия начин, както биха страдали на тяхно място мъжете. Схващането на привилегирования пол, че призванието на жените е да правят пудинги и да плетат чорапи, да свирят на пиано и да бродират чантички, е ограничено схващане. Глупаво е да осъждаме жената или да н се смеем, ако тя иска да извърши нещо по-значително или да научи нещо повече от онова, което традицията е отредила на нейния пол.
По време на тези самотни разходки в коридора аз често чувах смеха на Грейс Пул: все същото остро, все същото тихо, флегматично ха-ха-ха, което така ме развълнува, когато го чух за пръв път. Чувах и нейното бъбрене, още по-странно от смеха н. Имаше дни, когато тя мълчеше; ала в други дни звуците, които издаваше, будеха у мен недоумение. Понякога я срещах: тя излизаше от стаята си било с леген, било с чиния или поднос в ръце, слизаше в кухнята и след малко се връщаше оттам почти винаги с кана портер в ръце. (Прощавай за грубата истина, романтични читателю!) Външният й вид действуваше като студен душ върху любопитството ми, възбудено от странния й смях; тромава и с грубо лице, в нея нямаше нищо, което да предизвика интерес. Няколко пъти се опитах да я въвлека в разговор, но тя беше много лаконична: всичките ми усилия обикновено рухваха в резултат на едносричните й отговори.
Останалите обитатели на къщата: Джон и жена му, прислужницата Лия и гувернантката-французойка Софи — бяха напълно порядъчни хора, обаче у тях нямаше нищо изключително. Със Софи аз говорех на френски и понякога я питах за родината й, но тя нямаше способност нито да описва, нито да разказва и обикновено даваше такива вяли и неопределени отговори, че те можеха по-скоро да намалят, отколкото да засилят охотата да я разпитваш.
Минаха октомври, ноември и декември. През един януарски следобед мисис Феърфакс ме помоли да не занимавам Адел, защото била настинала, и тъй като Адел така горещо подкрепи тази молба, че си спомних радостта, която ми доставяха подобни непредвидени празници, когато бях малка, дадох съгласието си, считайки, че не е зле да проявя известна отстъпчивост. Беше хубав, спокоен ден, макар и много студен. Дотегна ми да седя цяла сутрин в библиотеката, без да мръдна от стола си. Мисис Феърфакс току-що бе написала едно писмо, което трябваше да се пусне в пощата, така че аз сложих шапката и наметалото си и й предложих да го занеса в Хей; дотам имаше само две мили и разходката щеше да бъде приятна. Като настаних удобно Адел в едно малко столче до камината в стаята на мисис Феърфакс и й дадох най-хубавата восъчна кукла (която държах обикновено в едно чекмедже, увита в станиол), а също и една книжка, аз отвърнах е целувка на думите: „Върнете се по-скоро, моя мила, моя скъпа мадмоазел Жанет!“, и излязох.
Земята беше скована от студ, въздухът неподвижен, по пътя нямаше жива душа. Отначало вървях бързо, за да се сгрея, после забавих хода си, за да се наслаждавам напълно на удоволствието, което ми доставяше тази зимна разходка. Беше три часът; черковната камбана удари тържествено, когато минах покрай нея. Угасващият ден и бледото слънце, което се плъзгаше ниско над хоризонта, придаваха особено очарование на този час. Бях се отдалечила вече на една миля от Торнфийлд и вървях по тесен път, известен лете с цъфналите край него шипки, а есен — с лешници и къпини. Дори сега тук-таме се червенееха някои лакомства — глогини и шипки. Но главната прелест на този път през зимата се криеше в пълната му безлюдност и тишина. Ако подухнеше вятър, той не предизвикваше дори най-леко шумолене, тъй като тук не растеше нито един ясен, нито някое вечнозелено дърво. А голите глогове и лески бяха безмълвни като белите изтъркани камъни, с които бе настлан пътят. От двете му страни надлъж и шир се простираха само поля, но по тях не пасяха стада; а малките кафяви птички, пърхащи от време на време в живия плет, приличаха на самотни пожълтели листа, които са забравили да паднат.
Пътят непрекъснато се изкачваше чак до Хей: тъй като бях изминала половината от разстоянието, аз седнах да си почина на стълбичките на една ограда22, която заграждаше някаква нива. Загърнах се в наметалото си и пъхнах ръце в маншона, тъй че не усещах студа, макар той да беше много остър: това личеше по корицата лед, покрила пътя, по който преди няколко дни, когато снегът бързо започна да се топи, бе текло ручейче. От мястото ми се виждаше на запад целия Торнфийлд: под мен в долината най-внушителният обект беше сивата сграда на имението с нейните бойници, а зад нея се очертаваше гората с едно голямо черно петно — гарвановите гнезда. Гледах натам, докато слънцето, ярко и пурпурно, се скри зад дърветата, сетне обърнах взор на изток.
Над хълма бе изгряла луната; тя беше още бледа като облаче, но бързо ставаше все по-ярка и надничаше над селото, което, полузакрито от дървета, изпращаше към небето сини струйки дим от малобройните си комини. До него имаше още една миля, но в дълбоката тишина до ушите ми вече достигаше ясно неговата слаба глъчка. Чувах и ромона на ручеите; не бих могла да кажа в кои долчинки и падинки течаха те, но отвъд Хей имаше много хълмове и несъмнено те бяха прорязани от много рекички. Във вечерната тишина отекваше както звънливата песен на по-близките от тях, така и тихото бълбукане на по-далечните.
И изведнъж нежният ромон и приятният шепот бяха погълнати от далечен, но много ясен груб шум: силен тропот и някакво звънтене на метал; по същия начин една голяма скала или грапавият ствол на някой голям дъб, нарисувани с тъмни, резки тонове на преден план, поглъща и лазурния хълм, даден в перспектива, и слънчевия хоризонт, и облаците, чиито тонове се преливат един в Друг.
Шумът се вдигаше по пътя; идваше някакъв кон; той приближаваше, но завоят все още го скриваше. Бях решила да вървя, обаче пътят беше тесен, та останах неподвижна, за да пропусна конят да мине край мен. Тогава бях млада и най-различни фантастични представи — ту смътни, ту ясни, се въртяха в главата ми. Между многото нелепости хранех далечни спомени от детските приказки; винаги, когато те изплуваха в съзнанието ми, младостта им придаваше онази сила и живост, които детството не познава. Докато очаквах в здрача появяването на коня, който приближаваше все повече, си спомних някои от приказките на Беси — за духа, известен на жителите на Северна Англия под името Гитраш: той се появявал в образа на кон, муле или голямо куче и бродел по безлюдните пътища, където понякога нападал закъснелите пътници — както сега този кон щеше да нападне мен.
Той вече бе много близо, но аз все още не го виждах. И изведнъж освен тропот чух шумолене в живия плет и до стъблата на една леска се подаде грамадно куче на черни и бели петна, което рязко изпъкваше на фона на храстите. То напълно приличаше на въплъщение на Гитраш, както го описваше Беси; същество, подобно на лъв, с дълга козина и огромна глава. Но кучето спокойно мина край мен, без дори да ме
