потънал в дим: никак не приличаше на хубавия чист град, откъдето бях тръгнала; мистър Рочестър ме пренесе на ръце по една дъска до брега, а след него вървеше Софи, и ние се качихме в една карета, която ни отведе до една хубава, голяма къща — по-голяма от тази и по-хубава, казваше се хотел. Останахме в нея почти цяла седмица; аз и Софи се разхождахме всеки ден в една голяма градина с много дървета, наречена парк; там имаше много деца и езеро с хубави водни птици, на които хвърлях храна.
— Разбирате ли я, като ви говори толкова бързо? — попита мисис Феърфакс.
Разбирах момичето много добре, защото бях свикнала с бързия говор на мадам Пиеро.
— Моля ви — продължи добрата жена — да й зададете няколко въпроса за родителите й: питам се дали ги помни.
— Адел — запитах я аз, — при кого живееше в онзи хубав, чист град, за който спомена?
— Живях отдавна там с мама; но тя отиде при светата Дева. Мама ме учеше да танцувам, да пея и да декламирам. Много господа и дами идваха да видят мама и аз танцувах пред тях или седях на коленете им и им пеех. Това ми харесваше. Искате ли да ви попея сега?
Тъй като Адел беше закусила, аз й позволих да прояви тази своя способност. Тя слезе от стола си, дойде при мен и се настани на коленете ми; после, сключила скромно малките си ръчички отпред, полюлявайки назад къдриците си и вдигнала очи към тавана, започна да пее ария от някаква опера. Това бе песента на една изоставена жена, която, след като скърби поради коварната измяна на своя любим, призовавана помощ гордостта; тя иска от камериерката си да я накичи с най-блестящите бисери и да я облече в най-богатите одежди и решава да срещне измамника още същата вечер на един бал, като с безгрижното си поведение му покаже, че неговата измяна никак не я вълнува.
Темата на песента изглеждаше съвсем неподходяща за едно дете; предполагам, че целта е била да се покаже как звучат трелите на любовта и ревността в едни детски устица, обаче търсенето на такъв ефект говореше за много лош вкус, поне аз така мислех.
Адел изпя арията мелодично и с наивитета, присъщ за възрастта й. След това тя слезе от скута ми и каза:
— А сега, мадмоазел, ще ви изпълня едно стихотворение.
Като зае подходяща поза, тя започна „La ligue des rats“17 — басня от Лафонтен. Декламираше малкото стихотворение с усет за препинателни знаци и дикция, богатство на гласа и подходящи жестове, нещо наистина удивително за нейните години, което показваше, че е била грижливо подготвяна.
— От майка си ли знаеш тази басня? — запитах аз.
— Да; тя често обичаше да я декламира така: „Qu’avez-vous donc? Lui dit un de ces rats; parlez!“ Тя ме караше да вдигам ръка — ей така, — за да не забравям да повиша тона при въпроса. Сега да ви потанцувам ли?
— Не, това бе достатъчно; когато майка ти отиде, както казваш ти, при светата Дева, при кого остана да живееш?
— При мадам Фредерик и мъжа й; тя се грижеше за мен, без да ми е роднина. Изглежда, беше бедна, защото нямаше такава хубава къща като мамината. Не останах дълго там. Мистър Рочестър ме попита дали искам да живея при него в Англия и аз казах „да“, защото познавах мистър Рочестър преди мадам Фредерик и защото бе винаги добър към мен и ми подаряваше хубави дрехи и играчки; но, както виждате, той не удържа на думата си — доведе ме в Англия, а се върна сам и никак не го виждам.
След закуска Адел и аз отидохме в библиотеката — изглежда, мистър Рочестър бе наредил да се занимаваме там. Повечето книги бяха заключени зад стъклените врати, но един от шкафовете беше отворен и в него имаше всичко, което би ни потрябвало при елементарна работа, както и по-леки книги: стихове, биографии, пътешествия, два-три рицарски романа и други. Предполагам, че той бе сметнал тази литература за напълно достатъчна за нуждите на гувернантката. И наистина засега тя ме задоволяваше на пълно; в сравнение с нищожния брой книги, които бях успяла да открия след дълго ровене в Лоуд, тези книги ми предлагаха богат извор на знание и забавление. В библиотеката имаше и малко пиано, съвсем ново и с чудесен тон, статив за рисуване и два глобуса.
Ученичката ми беше доста схватлива, но разсеяна: не бе свикнала с каквито и да било редовни занимания. Реших, че ще е неблагоразумно още отначало да я задържам прекалено дълго, затова, след като й говорих доста и тя запомни нещичко, щом настъпи обед, аз й разреших да се върне при бавачката си. След това, докато стана време за храна, направих малки схеми, необходими за следващите ни занимания.
Когато отивах горе да взема папката и моливите си, мисис Феърфакс ми извика:
— Сутрешните ви занятия свършиха, нали?
Тя беше в една стая, сгъваемите врати на която стояха отворени; отбих се при нея веднага. Стаята бе голяма и разкошна, с пурпурна тапицировка на столовете и завеси в същия цвят, персийски килим, орехова ламперия на стените, голям прозорец с много цветни стъкла и висок таван, изящно украсен. Мисис Феърфакс бършеше няколко вази от фин пурпурен шпат18, поставени на един нисък бюфет.
— Каква хубава стая! — възкликнах аз, като се огледах — никога преди не бях виждала дори слабо подобие на такава величествена стая.
— Да, това е столовата. Току-що отворих прозореца да влезе малко въздух и слънце, защото в стаи, които се обитават рядко, всичко тъне във влага; оттатъшната гостна е като гробница.
Тя посочи една широка арка в стил, съответствуващ на прозореца, със също като неговата, но тъмночервена завеса, която в момента бе повдигната в единия й край. Като се изкачих до нея по две големи стъпала и погледнах отвъд, стори ми се, че съзрях някакъв вълшебен кът — толкова хубава изглеждаше стаята за несвикналите ми с такъв разкош очи. Й все пак това бе само много спретната гостна с будоар, постлани с бели килими, върху които сякаш бяха разпръснати гирлянди от прекрасни цветя; таваните им имаха снежнобели украшения — грозде и лозови листа, — под които блестяха в богат контраст алени кушетки и табуретки; украшенията върху камината от светъл пароски мрамор бяха от блестящо рубиненочервено чешко стъкло, а между прозорците големи огледала отразяваха цялата тази хармония от сняг и огън.
— В чудесен ред поддържате тези стаи, мисис Феърфакс! — възкликнах аз. — Никакъв прах, мебелите без калъфки; ако въздухът не бе малко студен, всеки би помислил, че те постоянно се обитават.
— Но, мис Еър, макар посещенията на мистър Рочестър да са редки, те са винаги внезапни, неочаквани; и тъй като забелязах, че той се дразни, когато намери всичко покрито с калъфки и започне трескаво чистене и подреждане след неговото пристигане, реших да поддържам стаите редовно.
— Мистър Рочестър сигурно е взискателен, фин човек.
— Не съвсем; но той има вкусове и навици на благородник и обича нещата да бъдат в съответствие с тях.
— Обичате ли го? Обичат ли го всички?
— О, да; неговото семейство е било винаги уважавано тук. Почти всичката земя наоколо, докъдето ти стигат очите, е на Рочестъровци от незапомнени времена.
— Добре, но обичате ли самия него независимо от това, че има много земя? Обичате ли го заради качествата му?
— Аз нямам причина да го ненавиждам и вярвам, че арендаторите му го смятат за справедлив и щедър земевладелец; ала той никога не е живял по-продължително време тук.
— Но нима мистър Рочестър няма по-особени черти? Какъв е, с една дума, характерът му?
— О! Характерът му е безупречен, убедена съм в това. И все пак той е може би малко особен: мистър Рочестър е пътувал много и е видял много страни. Мога смело да кажа, че той е умен; но никога не съм говорила по-дълго с него.
— В какво отношение е особен?
— Не зная; трудно е да се каже: то не те поразява направо, но го чувствуваш, когато ти говори: не си винаги сигурен дали се шегува, или е сериозен, дали е доволен, или не; не можеш да разбереш такъв човек напълно или, накъсо, поне аз не мога да го разбера. Ала то няма значение, той е много добър господар.
Ето всичко, което чух от мисис Феърфакс за нейния и моя работодател. Има люде, които не са в
