резултат. Без съмнение в Лоуд бях взела същото решение, изпълнявах го и успях да спечеля симпатиите на всички; що се отнася до мисис Рийд, и най-доброто ми държане бе посрещано от нея винаги с презрение. Помолих се на бога мисис Феърфакс да не излезе втора мисис Рийд; но ако тя е такава, нищо не би ме задържало при нея: в най-лошия случай ще подам ново обявление. Колко ли сме изминали от пътя?
Свалих стъклото и погледнах навън: Милкоут бе останал зад нас; ако се съдеше по светлините му, той, изглежда, бе значително голям град, много по-голям от Лоутън. Доколкото можах да видя, в момента се движехме сред нещо като мера, но наоколо бяха пръснати много къщи; разбрах, че този район е съвсем различен от лоудския: по-гъсто населен, по-живописен, по-шумен и по-малко романтичен.
Пътят беше лош, вечерта — мъглива; кочияшът ми караше коня си ходом и аз бях убедена, че обещаният час и половина се е превърнал в два часа; най-сетне той, както караше, се обърна към мен и рече:
— Вече сме близо.
Погледнах пак навън: минавахме покрай една черква —
видях ниската й широка часовникова кула, която се открояваше на небосклона; часовникът й удари тържествено четвърт; видях и групичка светлинки по склона на един хълм — някакво селце. След около десет минути кочияшът слезе и отвори двукрила пътна врата; минахме през нея и тя се затвори шумно зад нас. Сега поехме бавно по една алея и достигнахме някаква къща с голяма фасада; зад един сводест прозорец със спуснати завеси мъждукаше свещ, всички останали тънеха в мрак. Колата спря пред къщата, една прислужница отвори входната врата, аз слязох и влязох вътре.
— Моля, насам, мадам — каза момичето и аз го последвах: прекосихме правоъгълен коридор с високи врати на всяка стена и то ме въведе в една стая, където блясъкът на огъня в камината и светлината на свещта отпърво ме заслепиха, тъй като цели два часа бях стояла на тъмно и очите ми бяха свикнали с мрака; след малко пред мен се разкри приятна, галеща окото картина.
Малка уютна стая; кръгла маса до ярко пламтящия огън; старомодно кресло с високо облегало; в него седеше дребна, възрастна дама — най-спретнатата, която бих могла да си представя, с вдовишко боне, черна копринена рокля и снежнобяла муселинена престилка: мисис Феърфакс, точно както си я представях, само че по-малко внушителна и с по-благ вид. Тя плетеше, голяма котка седеше кротко в краката й. Казано накратко, нищо не липсваше за една образцова тиха домашна обстановка. Едва ли можеше да се очаква по-окуражаващ прием за нова гувернантка; той не бе нито тържествен, за да ме затрудни, нито официален, за да ме смути. Когато влязох в стаята, възрастната дама стана от мястото си и веднага, с усмивка на уста, се упъти към мен да ме посрещне.
— Как се чувствувате, мила? Боя се да не сте изморена от пътуването — Джон кара много бавно. Сигурно ви е студено; елате до огъня.
— Вие сте мисис Феърфакс, нали? — казах аз.
— Да, аз съм; но моля, седнете!
Тя ме отведе до креслото си, после свали шала и шапката ми, при което аз я помолих да не си създава труд.
— О, моля ви се; та ръцете ви са вдървени от студа. Лия, направи малко негус12 и два-три сандвича — ето ти ключовете от склада за продуктите.
И мисис Феърфакс извади от джоба си голяма връзка ключове и я предаде на прислужницата.
— А сега седнете по-близо до огъня — додаде тя. — Багажът ви е с вас, нали, мила?
— Да, мадам.
— Ще кажа да го отнесат във вашата стая — рече тя и бързо излезе.
„Държи се с мен като с гостенка — казах си аз. — Не се надявах да ме посрещнат така; очаквах само студенина и суровост: чувала съм, че се отнасяли с гувернантките много по-зле. Но не бива предварително да се радвам.“
Мисис Феърфакс се върна; вдигна сама плетивото и две-три книги от масата, за да направи място за подноса, който Лия донесе, а после пак сама ми сервира закуската. Изпитах известно смущение — за пръв път ставах предмет на толкова голямо внимание, и то проявено от жена, която ми дава работа и стои по- високо от мен; но тъй като тя очевидно не смяташе, че върши нещо нередно, аз реших да приема спокойно любезността й.
— Ще имам ли удоволствието да видя мис Феърфакс още тази вечер? — попитах аз, когато започнах ла се храня.
— Какво казвате, мила? Малко недочувам — рече добрата дама и доближи ухо до устата ми.
Повторих по-ясно въпроса си.
— Мис Феърфакс? О, да, вие имате пред вид мис Варан! Варан е името на бъдещата ви ученичка.
— Наистина ли? Значи, тя не е ваша дъщеря.
— Не, аз нямам семейство.
Мислех да разширя първия си въпрос, като запитам каква й се пада мис Варан, но съобразих, че не е учтиво да задавам премного въпроси; пък и бях сигурна, че след известно време ще науча това.
— Така се радвам — продължи тя, като седна срещу мен и взе котката в скута си, — така се радвам, че дойдохте; сега с другар животът ми ще бъде много приятен. Всъщност той винаги е бил приятен, тъй като Торнфийлд е хубаво старо имение, наистина малко позанемарено през последните години, но все още прилично; и все пак, знаете, зиме човек се чувствува, подтиснат сам-самин, дори в най-хубавото жилище. Казвам, че съм сам-сама, защото Лия наистина е добро момиче, а Джон и жена му — много порядъчни хора, но те, виждате ли, са прислужници и не можеш да разговаряш с тях като с равни: трябва да ги държиш на необходимото разстояние, в противен случай ще изгубиш авторитета си. Няма да сгреша, ако кажа, че миналата зима (тя беше много сурова, помните ли, и когато не валеше сняг, валеше дъжд и духаше вятър) само месарят и пощаджията идваха в имението от ноември до февруари и аз наистина бях много паднала духом, прекарвайки всяка вечер сама; понякога виках Лия да ми чете, но не мисля, че клетото момиче е вършило това с радост: смятало е, че ограничавам свободата му. Пролет и лете е по-добре: слънцето и дългите дни те карат да се чувствуваш съвсем иначе; и друго, в началото на тази есен пристигна с дойката си малката Адейла Варан — детето веднага внася живот във всяка къща; сега и вие сте тук и аз ще бъда много щастлива.
Да си призная, сърцето ми се изпълни с най-топли чувства към достойната дама, като я слушах как говори; дръпнах стола си малко по-близо до нея и изразих искреното си желание моята компания да й бъде толкова приятна, колкото е очаквала.
— Но аз нямам намерение да ви държа до късно тази вечер — каза тя; — вече е почти дванайсет, а вие сте пътували цял ден: сигурно се чувствувате уморена. Ако сте стоплили добре нозете си, ще ви заведа до вашата спалня. Заръчах да приготвят за вас стаята, която е в съседство с моята; тя е малка, но мисля, че ще ви хареса повече от големите предни стаи; вярно, те имат по-хубава мебелировка, но са толкова мрачни и изолирани, че аз самата никога не спя в тях.
Поблагодарих на мисис Феърфакс за грижливия избор и тъй като наистина се чувствувах изморена от дългото пътешествие, изразих готовност да си легна. Тя взе свещта и аз я последвах, но първо провери дали вратата на коридора е заключена; като измъкна ключа й, тя ме поведе нагоре. Стъпалата и перилата бяха дъбови; прозорецът на стълбището — висок и с решетка; те, както и дългият коридор, от който се влизаше в спалните, подхождаха по-скоро за черква, отколкото за къща. Въздухът в стълбището и коридора бе много студен, също като в мазе, и навяваше нерадостни мисли за безкрайност и пустота; затова аз се зарадвах, когато най-после стигнахме моята стая и видях, че тя е малка и мебелирана в обикновения за онова време стил.
Мисис Феърфакс ми пожела любезно лека нощ, аз заключих стаята си, огледах я спокойно и приветливият й вид донякъде успя да заличи кошмарното впечатление от широкия хол, огромното тъмно стълбище и дългия студен коридор; тогава, след този ден на телесна умора и душевно безпокойство, се почувствувах най-сетне в сигурно убежище. Сърцето ми преливаше от признателност, аз коленичих до леглото и изразих благодарността си за всичко, за което трябваше да бъда благодарна, а когато станах, не забравих да поискам подкрепа в бъдещия си жизнен път и сила, за да стана достойна за искрената доброта, с която се отнасяха към мен, преди да я бях заслужила. Тази нощ ложето ми нямаше тръни, а в самотната ми стая липсваха страховете. Почувствувала се отведнъж изморена и доволна, аз скоро заспах дълбоко; когато се събудих, денят бе отдавна настъпил.
