гледа най-внимателно. След това ми го подаде през гишето пак с втренчен, недоверчив поглед. То бе адресирано до мен.
— Само едно ли е? — попитах аз.
— Няма други — отговори тя.
Сложих писмото в джоба си и тръгнах обратно. Нямах възможност да го отворя веднага: училищният правилник налагаше да се върна точно в осем, а беше вече седем и половина.
След завръщането ми ме чакаха най-различни задължения: трябваше да стоя при ученичките, докато готвят уроците си; освен това тази вечер беше моят ред да чета молитвите и да се погрижа ученичките да си легнат; после вечерях с другите учителки. А когато най-сетне се разотидохме по стаите си да спим, трябваше да слушам брътвежите на мис Грайс. Бе ни останало малко парче свещ и аз се страхувах, че докато тя бъбри, свещта ще изгори докрай. За щастие обаче хубавата вечеря упражни върху мис Грайс сънотворно въздействие: още не бях се съблякла, когато тя вече хъркаше. От свещта бе останало съвсем малко. Извадих писмото; на печата му имаше буквата Ф. Отворих го; то беше кратко:
„Ако Дж. Е., дала обявление във вестника на Н-ското графство миналия четвъртък, притежава всички изброени от нея данни и ако може да представи благоприятни препоръки за поведението и познанията си, може да й бъде предложена работа като възпитателка на едно малко момиче — под десет години — с възнаграждение 30 лири годишно. Умоляваме Дж. Е. да изпрати споменатите препоръки, името, адреса си и другите необходими сведения на адрес: Мисис Феърфакс, Торнфийлд (до Милкоут), Н-ско графство.“
Дълго разглеждах писмото; почеркът бе старомоден и доста неуверен — така би могла да пише една възрастна дама. Това обстоятелство ме зарадва: все се страхувах да не би, действувайки сама, на своя глава, да се забъркам в някоя неприятна история и желаех повече от всичко усилията ми да доведат до нещо достойно, прилично, en regie11. „Възрастна дама — мислех си аз, — това никак не е лошо.“ Мисис Феърфакс! Виждах я с черна рокля и вдовишко боне; малко студена може би, но вежлива — образец на старомодна английска благопристойност. Торнфийлд! Сигурно така се наричаше имението й — положително спретнато и чисто, но никак не можех да си представя как точно изглежда къщата. Милкоут, Н-ско графство — спомних си картата на Англия. Да, ето къде са те — и графството, и градът; седемдесет мили по-близо до Лондон от този отдалечен край, където бях сега. Това обстоятелство ми харесваше. Искаше ми са да видя пред очите си живот и движение — нали Милкоут е голям фабричен град, който се намира на река А.; в него сигурно е доста шумно, но толкова по-добре. Във всеки случай животът ми там ще бъде съвсем друг. Не мога да кажа, че въображението ми бе пленено от високите комини и облаците дим, които щях да видя в Милкоут, но се успокоявах с мисълта, че Торнфийл сигурно е доста далеч от града.
В този момент свещта догоря и стаята потъна в мрак.
На другия ден трябваше да направя следващите крачки. Не можех повече да крия плановете си; за да ги осъществя, бе необходимо да ги споделя.
Поисках да се видя с директорката и тя ме прие по време на обедната почивка. Казах й, че се готвя да постъпя на друго място, където заплатата ми ще бъде два пъти по-голяма от тази, която получавам тук (в Лоуд получавах само 15 лири годишно), и я помолих да съобщи за това на мистър Брокълхърст или на някой друг член на комитета и да разбере дали биха ми дали необходимите препоръки. Директорката любезно се съгласи да ми услужи. На следния ден тя говорила с мистър Брокълхърст, който й казал, че трябва да пишем на мисис Рийд, понеже тя е мой опекун. Изпратих й такова писмо и тя отговори, че мога да постъпя, както желая, защото отдавна се била отказала от всякаква намеса в моите работи. Писмото мина през всички членове на комитета и ми се стори, че докато траеше тази процедура, мина страшно много време, но накрая получих официално разрешение да подобря положението си, щом ми се представя такъв случай; освен това ми обещаха, че тъй като винаги съм се държала добре — и като учителка, и като ученичка в Лоуд, — ще ми бъде даден атестат за поведението и качествата ми като учителка, скрепен с подписите на училищните инспектори.
Около месец по-късно този документ ми бе предаден и аз изпратих копие от него на мисис Феърфакс, която отговори, че е доволна от получените сведения и че ще мога след две седмици да постъпя като гувернантка в дома й.
Започнах да се стягам за заминаването; двете седмици се изнизаха неусетно. Дрехите ми не бяха кой знае колко, но за мен бяха напълно достатъчни; за един ден (последния преди отпътуването) можах да си приготвя куфара — същия, с който преди осем години пристигнах от Гейтсхед.
Завързаха куфара ми с канап и заковаха на него картонче с името ми. След половин час носачът трябваше да го отнесе в Лоутън, а аз щях да се упътя натам рано сутринта на другия ден, за да хвана дилижанса. Изчетках черната си рокля, с която пътувах, приготвих си шапката, ръкавиците и маншона, прегледах всички чекмеджета, за да проверя дали не съм забравила нещо, и накрая, когато нямаше вече какво да правя, седнах да си почина. Но макар да бях прекарала целия ден на крак, не можех да остана на едно място дори за миг — бях много развълнувана. Нали този ден се затваряше една страница от живота ми, а на следния се откриваше нова: не можех да мигна през тази нощ; трябваше да наблюдавам трескаво как става преходът към новия период.
— Мис — каза прислужницата, срещайки ме във вестибюла, където бродех като неспокоен дух, — някой долу пита за вас.
„Сигурно е носачът“ — помислих си аз и тозчас се завтекох надолу към кухнята. Когато минавах покрай малката приемна или учителската стая, вратата на която беше полуотворена, някой изскочи оттам.
— Тя е, сигурна съм! Бих я познала, където и да е! — възкликна някаква особа, която ми препречи пътя и ме хвана за ръката.
Взрях се в нея: пред мен стоеше жена, облечена като прислужница в богатска къща; изглеждаше омъжена, но беше още млада, много симпатична, с черна коса, черни очи и румено лице.
— Хайде, отгатнете коя съм! — каза тя; гласът и усмивката й ми се сториха познати. — Надявам се, че не сте ме забравили съвсем, мис Джейн.
След миг аз възторжено я прегръщах и целувах.
— Беси! Беси! Беси! — повтарях аз, а тя ту се смееше, ту плачеше.
Влязохме в приемната. До камината стоеше тригодишно момче с карирано костюмче.
— Това е моето момченце — веднага ми обясни Беси.
— Значи, вие сте омъжена, Беси?
— Да, станаха почти пет години, откак съм омъжена за Робърт Лийвън, нашия кочияш; освен Боби имам и малко момиченце, кръстих го Джейн.
— Сигурно вече не живеете в Гейтсхед.
— Живеем в къщичката на вратаря; той си отиде.
— Е, как са всички там? Разкажете ми всичко за тях Беси! Но първо седнете. А ти, Боби, ела да седнеш на коляното на леличка! — Ала Боби предпочете да се сгуши до майка си.
— Но вие, мис Джейн, не можете да кажете, че много сте порасли и напълнели — продължи мисис Лийвън. — Изглежда, в училището не са ви гледали съвсем добре: мис Илайза е с цяла глава по-висока от вас, а пък от мис Джорджиана вие сте два пъти по-слаба.
— Джорджиана сигурно е много хубава, Беси.
— Много. Миналата зима ходи с майка си в Лондон и там всички се възхищавали от нея, а един млад лорд се влюбил и искал да се оженят, но близките му били против и вярвате ли, те двамата се наговорили да бягат! Но ги открили и хванали. Мис Илайза открила това; мисля, че го е направила от завист. Сега двете се гледат като куче и котка, вечно се карат.
— А Джон?
— О, с него работите не вървят така, както би искала майка му. Той постъпи в колеж, но там пропадна на изпитите — нали така се казва? После вуйчовците му пожелаха да стане адвокат, да учи право, но той е толкова разпилян човек, че нищо няма да излезе от него, сигурна съм.
— Ами как изглежда?
— Той е много висок. Някои го смятат за хубав, но има страшно дебели устни.
— А мисис Рийд?
