погледне, а пък аз бях почти сигурна, че ще има свръхестествен поглед. След него се показа и конят — едър вихрогон с ездач на гърба си. Появата на мъж — човешко същество — в миг унищожи фантастиката. Никой никога не е яздил Гитраш: той винаги се е появявал сам, а духовете, доколкото знаех, макар да можеха да приемат образ на животно, едва ли биха се съблазнили да придобият обикновен човешки образ. Не, това не беше никакъв Гитраш, а просто пътник, тръгнал по прекия път за Милкоут. Той отмина и аз продължих пътя си; едва направила няколко крачки, вниманието ми бе привлечено от шум от подхлъзване, ругатня и строполяване. Обърнах се: конят и човекът лежаха на земята. Конят се бе подхлъзнал върху корицата лед, с която беше глазиран пътят. С няколко скока кучето се върна и като видя, че господарят му и конят са в беда, се разлая така силно, щото забулените в мрак хълмове проехтяха от този лай, мощен като самото куче. То подуши падналия конник и коня, а след това дотича до мен — това бе всичко, което можеше да направи: нямаше от кого другиго да потърси помощ. Аз разбрах мълчаливата му молба и се приближих до конника, който се мъчеше да се освободи от коня си. Съдейки по енергичните му движения, реших, че не ще да е пострадал много; все пак го попитах:
— Ударихте ли се, сър?
Мисля, че той изруга, но не съм сигурна; във всеки случай избърбори нещо, което му попречи ла ми отговори веднага.
— Мога ли с нещо да ви помогна? — попитах отново аз.
— Стойте по-настрана — отвърна той, като стана — отначало на колене, а после в цял ръст.
Аз се отдръпнах; сетне започна едно пъшкане, биене с копита, звънтене, съпроводени от лая и скачането на кучето, и аз отстъпих още по-далеч — на няколко метра; но не ми се искаше да се отдалеча, без да видя всичко докрай. Най-после ездачът успя: конят бе изправен на крака, а кучето се успокои, когато господарят му извика: „Куш, Пайлът!“ Тогава пътникът, като се наведе, опипа крака си, сякаш проверяваше дали той е здрав; очевидно изпитваше болка, защото отиде, куцайки, до стълбичките на оградата, откъдето току-що бях станала, и седна там.
Имах желание да му бъда полезна или поне да проявя внимание, затова отново се приближих до него.
— Ако сте се ударили, сър, и ви трябва помощ, да изтичам до Торнфийлд или до Хей и да извикам някого.
— Благодаря, и сам ще се справя! Няма счупено, само съм си навехнал крака — и отново се надигна и се опита да стане, обаче това му причини болка и той неволно изохка.
Още не бе се стъмнило съвсем, а и луната грееше силно, тъй че аз го виждах съвсем ясно. Той носеше наметало за езда с кожена яка и метални закопчалки. Подробности във фигурата му трудно можех да различа, но забелязах, че е среден на ръст и широкоплещест. Лицето му бе мургаво, със сурови черти и високо чело. Очите под гъстите сключени вежди гледаха гневно и сърдито. Той не бе младеж, но не беше достигнал и средна възраст — може би имаше тридесет и пет години. Не изпитах от него нито страх, нито особена стеснителност. Ако той бе красив млад мъж с вид на герой, не бих посмяла да му дотягам с въпроси и да му натрапвам услугите си. Едва ли бях виждала някога красив младеж; никога не бях имала такъв познат. На теория се прекланях пред красотата, елегантността, галантността и чара; но ако бих срещнала тези достойнства, въплътени в мъжки образ, щях веднага да доловя инстинктивно, че те не ни допадат и не биха могли да ми допаднат, и бих се пазила от тях като от огън, мълния или каквото и да е друго красиво, но опасно нещо.
Ако непознатият ми се усмихнеше и ми отговореше мило, когато се обърнех към него, ако отклонеше предложената от мен помощ с любезна благодарност, щях да си отмина, без да му задавам повече въпроси; но сърдитият вид и резкият тон на пътника ме караха да се чувствувам съвсем свободно. Когато той ми направи знак да си вървя, аз останах на мястото си и заявих:
— В никакъв случай не мога да ви оставя тук, сър, толкова късно, на безлюдния път, докато не видя, че сте в състояние да се качите на коня си.
Когато казах това, той обърна очи към мен; дотогава едва ли бе ме погледнал.
— Смятам, че самата вие би трябвало да сте си в къщи, ако домът ви е наблизо. Откъде сте?
— Ей оттам. Никак не ме е страх нощем, стига да има луна; на драго сърце бих изтичала до Хей, ако пожелаете; и без това отивам там да пусна едно писмо.
— Вие живеете там долу! Искате да кажете в ей онази къща с бойниците? — И той посочи обляната от сребристата лунна светлина къща, открояваща се ясно на фона на горите, които, контрастирайки със западния небосвод, изглеждаха сега като тъмна маса.
— Да, сър.
— А на кого е тази къща?
— На мистър Рочестър.
— Познавате ли го?
— Не, никога не съм го виждала.
— Нима той не живее там?
— Не.
— А знаете ли къде е сега?
— Не, не зная.
— Не сте, разбира се, прислужница в къщата. Вие сте… — Той млъкна, огледа дрехите ми, които бяха как го винаги много скромни: черно мериносово наметало, черна касторена шапка; и едното, и другото не беше подходящо дори за камериерката на някоя благородна дама. Той явно се затрудни в желанието си да реши кой стои пред него.
Помогнах му:
— Аз съм гувернантката.
— Аха, гувернантката — повтори той. — Дявол да то вземе, как забравих! Гувернантката! — И отново започна да разглежда одеянията ми. След две минути той стана от стълбичките на оградата, но щом се опита да пристъпи, лицето му се изкриви от болка.
— Няма да ви пращам за помощ — каза той, — вие и сама можете да ми помогнете малко,
— Да, сър.
— Нямате ли чадър, който бих могъл да използувам като бастун?
— Не.
— Тогава се помъчете да хванете коня ми за юздата и го доведете до мен; не ви е страх, нали?
Сама не бих се решила да се докосна до кон, ала тъй като друг искаше това от мен, бях готова да го изпълня. Оставих маншона си на оградата, отидох до едрия кон и се опитах да го хвана за юздата, обаче той беше буен и не ми даваше да се приближа до главата му. Упорито се мъчех да сторя това, но напразно; същевременно се боях до смърт да не ме стъпче с предните си копита. Пътникът чакаше и ме наблюдаваше; накрая той се разсмя.
— Да, виждам — каза той, — планината никога няма да дойде при Мохамед! Затова всичко, което можете да направите, е да помогнете на Мохамед да отиде при планината. Моля ви, елате тук.
Аз се приближих.
— Извинете — продължи непознатият, — необходимостта ме принуждава да се възползувам от вашата помощ.
Ръката му се отпусна на рамото ми и като се опираше тежко на мен, пътникът, куцайки, се доближи до коня си. Хванал го веднъж за юздата, той го укроти и се качи на седлото с ужасни гримаси, тъй като навехнатият крак го болеше.
— Готово! — рече конникът и отпусна долната си устна, която здраво бе захапал. — Дайте ми само камшика, ето го там под храстите.
Намерих камшика и му го подадох.
— Благодаря, а сега бързайте с вашето писмо до Хей и се връщайте колкото може по-скоро.
Той пришпори коня си; конят се вдигна на задните си крака, а сетне препусна. Кучето се втурна след тях и всички се изгубиха от погледа ми
