— Няма да оставя Ашли сама — заяви Бен и лицето му почервеня от решителност. — Тя…
— При Ашли ще остана аз — прекъсна го Майкълсън. — Коляното ми никак не го бива, така че ако дойда с вас, само ще ви забавя. Може би заедно с Ашли ще подготвим и някакъв резервен вариант за действие. Стига да се наложи.
Бен понечи да възрази, но осъзна сериозността на доводите му.
— Добре! Хари, нека дойде с мен. Знай обаче, Майкълсън, че каквото и да стане, искам да видя отново майката на детето си.
— Ще я видиш, Бен.
В отговор Бен кимна. Ашли обаче се замисли. Майка? Тя бе успяла да изхвърли тази мисъл от главата си, но думите на Бен я върнаха обратно. Погледна корема си. Майка? Дори и не осъзна какво е редно да чувства след това откритие. В майчинството обаче имаше нещо, което и бе съвършено ясно.
— Бен, непременно трябва да откриеш Джейсън. Дори и да провалиш мисията. Обещай ми това.
— Ще се опитам — отвърна Бен. — Знаеш, че ще се опитам.
— Не се опитвай. Направи го.
Бен присегна към нея и я притисна в прегръдките си. Сълзите, които дотогава сдържаше, най-сетне потекоха. Тя се отпусна в ръцете му.
Глава 30
Бен лежеше буден в килията си. Знаеше, че трябва да си поспи. След цял ден, заделен на планирането на операцията, подготовката на оръжието и избора на ловците, които трябва да го придружат, разумът му все още се занимаваше с подробностите на предстоящата мисия. Ами ако не успее? Той се обърна на левия си хълбок, като потъна във възглавниците и размести тънкото одеяло, с което бе обвил краката си. Пред очите му продължаваше да стои лицето на Ашли. Вечерта я бяха отвели в отделна килия. Охранявана. Беше заложница. Не им позволиха дори да прекарат нощта заедно.
Обърна се по гръб и въздъхна тежко. От тези тревожни мисли нямаше никаква полза. Може би е по- добре малко да се поразкърши. Пък и тъкмо ще провери докъде е стигнал Хари. Надигна се от възглавниците и се отправи към изхода.
След няколко минути се озова при пещерите на ловците. Хари се бе привел над разглобената шейна. Частите и бяха разпилени върху каменния под. Майкълсън надничаше през рамото му. Разнесе се силен шум.
— Майната му! — извика Хари и рязко се отмести от шейната.
— Какво не е наред? — попита Бен, като отиде при тях. Хари държеше в ръцете си две половинки от алуминиев прът.
— Лоша работа. Натиснах твърде силно и счупих оста.
— Можеш ли да я поправиш? — Сърцето на Бен се сви.
— Не вярвам да успея. Размекнах алуминия чрез нагорещяване и се опитах да изправя оста, а тя се счупи. Трябваше да изчакам да поомекне, обаче се боях да не отслабя метала. Съжалявам, Бен, но провалих цялата работа. — Хари захвърли двете парчета на пода.
— Ти направи каквото можа — каза Майкълсън и сложи ръка на рамото на Хари.
— Майната му! Изложих се! — отвърна Хари и отмести ръката на брат си.
— Не се тревожи — успокои го Бен. — Ще използваме пластмасовите шейни, ще се изкачим с тях. Ще се позабавим малко, но в крайна сметка ще се справим — добави. Искаше му се да е прав. Дали обаче това забавяне няма да предопредели успеха или неуспеха на тяхната мисия?
— Слушай, хрумна ми нещо — каза Майкълсън на Хари.
— Какво? — попита Бен.
Майкълсън с уморен и раздразнен поглед го стрелна през рамо и му посочи изхода.
— Виж какво, Бен, най-добре иди си легни. Остави тази работа да я свършим двамата с брат ми. И без това те чака дълъг път, така че най-добре ще е да си поспиш.
Бен му отвърна с уморен поглед. Знаеше, че майорът е прав.
— Ще се видим сутринта — каза Майкълсън и му обърна гръб. Съсредоточи цялото си внимание върху брат си и шейната.
Докато Бен отиваше към килията си, продължи да мисли за възможните последици от лошата новина. Дори ако изминаването на петдесетте километра им отнеме осем часа, пак ще им остане цял ден, за да изпълнят задачата си. Трябва да успея, каза си заинатено.
Внезапно си даде сметка, че тунелите, по които вървеше, му бяха непознати. Извърна се и погледна отрязъка на тунела зад гърба си. Май трябваше да завие на друго място, покрай голямата скала.
Вниманието му обаче бе привлечено от неочаквано стържене. На слабата светлина видя как в тунела се появява мършав призрак. Застина, изненадан от призрачния вид на фигурата, осветена от слабата зеленикава светлина на гъбите и наподобяваща дух от отвъдното. Когато обаче тя го доближи, той веднага разпозна кокалестото същество. Бе Синджари, старейшината, който така упорито бе настоявал да бъдат убити.
Когато той се доближи до него, Бен видя, че е придружен от двама ското подобни пазачи. Бяха много грозни. Повечето хора от племето бяха дребни и гъвкави, но тези двамата наподобяваха яки булдози. Бяха настръхнали и го гледаха застрашително. Синджари спря пред Бен и вдигна тоягата си, за да му препречи пътя, след което излая нещо на двамата стражи.
Двете яки създания се запътиха към Бен.
Ашли, макар и напълно изтощена физически, не можеше да заспи. Слепоочията и пулсираха, а натъртеното и бедро и причиняваше болка. Мислеше си за Бен и за прегръдката му, за уханието на неговата коса, за пръстите му, които галеха гърба и шията и. Предната нощ в момент на слабост бе отишла твърде далеч и оставила у него погрешно впечатление за истинските и чувства. Зави се още по-плътно с одеялото, уплашена от още по-страшната действителност. Дали наистина всъщност го бе подвела?
Погледна светещия циферблат на часовника си. Оставаха още два часа до мига, когато часовникът ще започне да отброява времето до момента на изпълнение на смъртната и присъда. Мислите и бяха изпълнени с прекалено много тревоги. Какво се бе случило с Джейсън? И с Линда? Какво ще се случи с Бен? Ще загине ли в опита си да я спаси? Беше ли въобще в състояние да я спаси? И най-лошото ако той се провали, ще умре ли, без да узнае съдбата на сина си?
Тя притисна одеялото до лицето си и не успя да сдържи сълзите си. Времето бе започнало да изтича.
Бен отстъпи крачка, за да се отдалечи от озъбените създания, които бяха започнали да му се хилят заплашително. Не бяха въоръжени, но Бен не се почувства спокоен от това. Отстъпи още една крачка, размишлявайки как да постъпи. Можеше, разбира се, да се опита да избяга, но те щяха да се нахвърлят върху него както диви кучета динго върху кенгуру. Най-добре ще бъде да остане на мястото си.
— Добре, копелета — изръмжа, по-скоро, за да се съсредоточи, отколкото, за да уплаши противниците си. — Хайде сега да проверим дали шиите ви са трошливи.
Разрови пода с пета, за да издълбае в него вдлъбнатина, в която да стъпи по-устойчиво. Подготви се за нанасяне на удар, когато нещо внезапно го сграбчи отзад. Напрегнат като пружина, рязко се завъртя, за да порази невидимия нападател. Успя да спре тъкмо навреме.
Това бе Моамба.
Старецът пусна рамото на Бен и задържа поглед върху юмрука му само за миг. После погледна двамата стражи, които застинаха на мястото си. Изръмжа им нещо и копоите на Синджари се оттеглиха с наведени глави и подвити опашки.
Господарят им обаче остана на мястото си и продължи да препречва тунела с тоягата си. После изсъска нещо на Моамба. В отговор старецът просто повдигна рамене, от което Синджари затрепера от гняв и разтърси тоягата си.
Моамба докосна Бен по рамото и даде знак да го последва. После и двамата се отдалечиха от Синджари. Ругатните на старейшината обаче дълго време кънтяха зад гърба им.
