Като последва Моамба в пещерата и тръгна сред гъбите, Бен се вгледа в каменните стълбове и те му се сториха странни. Когато премина оттук предния път в компанията на Ашли, Бен така се бе загледал в червените гъби, че възприе колоните като естествени каменни стълбове. Сега обаче ги разгледа по- внимателно и разбра, че е сгрешил. Прокара пръст върху грапавата и неравна повърхност на един от стълбовете. За Бога, та това бе вкаменен ствол на дърво. Огледа пространството около себе си и зина от удивление. В пещерата имаше цяла малка гора от вкаменени дървета.
Моамба изръмжа нещо нетърпеливо и отново привлече вниманието му. Даде знак на Бен да седне до края на кръга от боядисани глифове. Бен откри удобно място и се настани на каменния под, а старецът бавно седна срещу него. Бен вече знаеше какво очаква от него Моамба. Затвори очи и нареди на тялото си да се отпусне, като първо даде тази команда на пръстите на краката. Разумът му бе изпълнен с толкова много мисли и страхове, че му бе трудно да се съсредоточи. Опита отново да се отпусне, но пак без особен успех.
Тъкмо щеше да се откаже от опитите си, когато внезапно го заля вълна на спокойствие. Знаеше, че това бе дело на Моамба, и позволи на тази вълна да укроти тревожните му мисли.
Мракът зад клепачите му се изпълни с цветове. Отново видя за миг образа на покойния си дядо, насложен върху лицето на Моамба. Познатото лице успокои сърцето му, подобно на любима стара мелодия. Образът на Моамба се избистри.
— Трябва да бъдеш по-внимателен, Бен — смъмри го старецът. — Не бива да се разхождаш сам из селото. Тук все още има хора, които биха предпочели да те видят мъртъв или да се провалиш. Синджари не е от хората, които лесно се отказват от намеренията си.
— Ти как разбра, че си имам неприятности?
— Това е част от задълженията на един хери-хути. Да вижда онова, което другите не виждат.
— Благодаря ти. Много съм ти задължен. Тъкмо щях да отнеса един бой.
— Не. Щеше да бъдеш убит. Тези двамата са от рода на Синджари. Те са силарис, отровните.
Една мисъл внезапно смути спокойствието на Бен, подобно на камъче, хвърлено върху повърхността на спокойно езеро.
— Какво ще стане с Ашли? Тя ще бъде ли в безопасност, когато замина?
— Да. Охраняват я хората на Тругула. Той ще я закриля. Никой, дори Синджари, няма да наруши спокойствието и.
— Сигурен ли си в това?
— За нея ще се погрижа лично аз. Имай ни доверие. Ще пазим жена ти, докато се завърнеш.
— Тя не ми е… Както и да е, самият аз не съм все още наясно с нея. Моля те обаче да се погрижиш за безопасността и, докато се завърна. Защото аз наистина ще се завърна.
— Ти ще се провалиш, Бен.
Изуменият Бен реши, че не го е чул добре.
— Какво каза?
— В състояние съм да надникна зад тесните пътеки на времето. Ако тръгнеш на път в това състояние, ще се провалиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си хери-хути, но не вярваш в това — рече Моамба и посочи гърдите си. — Трябва да поемеш наследството си или ти и много други хора ще загинат.
— Не виждам обаче как…
На мястото на Моамба отново се появи покойният дядо на Бен.
— Окото на твоя разум избра този образ от паметта ти, когато за пръв път ти се обадих. Но ти се отказа от наследството на дядо си. Срамуваше се от него. Ако искаш да успееш, трябва преди всичко да се научиш да цениш собствената си кръв, да уважаваш потеклото си не по-малко, отколкото уважаваш този образ. Единствено тогава ще имаш възможност за успех.
— В такъв случай какво трябва да сторя, за да успея?
— Вслушай се в гласа на кръвта си — отвърна старецът и опря юмруци до гърдите си.
— Ти обаче какво разбираш под… — започна Бен. Образите се размиха и той потъна в пълен мрак. Единствено думите на Моамба продължиха да кънтят в ушите му. „Вслушай се в гласа на кръвта си.“ Бен примига и погледна неподвижната фигура на Моамба. Искаше да му зададе много въпроси. Моамба обаче се надигна с помощта на тоягата си.
— Почакай! — спря го Бен. — Искам да разбера смисъла на думите ти.
— По-добре си поспи — отвърна му Моамба с гърлен глас. Сетне даде гръб на Бен. Очевидно бе решил, че му е казал достатъчно.
Да спя? Бен не повярва много в тази възможност.
Ашли се събуди внезапно. Бе изненадана от мисълта, че наистина бе успяла да заспи. Една жена от племето влезе в килията и. Носеше поднос, пълен с плодове с най-различни цветове и с димящо месо. Отиде до плосък камък, достигащ височината на коленете и, и положи храната върху него.
Сърцето на Ашли се сви, когато си спомни къде се намира. Тъкмо бе сънувала, че се намира в малкия си трейлър в пустинята на Ню Мексико. Джейсън и Бен си играеха в прашния двор и небрежно стъпкваха плахия и опит да създаде градинка в двора. Всъщност бе редно да съобрази, че сънува, защото единственото нещо, което растеше в тази градинка, бяха странните червеникави гъби. Най-странното обаче бе, че бе възприела с лекота Бен в ролята на баща. Отново погледна корема си. Бен — баща?
Тихо хъркане привлече вниманието и към купчината възглавници до нея. Тя приседна, тъй като веднага разпозна русия кичур, подаващ се изпод съседното одеяло. Това бе Бен! Какво правеше тук?
Присегна да го събуди и хъркането му внезапно секна. Рязкото му събуждане я сепна. Той разтри очите си.
— Колко е часът? — попита. Тя обаче не обърна внимание на въпроса му.
— Как успя да минеш покрай стражите?
Той се приповдигна на лакът. Очите му бяха зачервени, а по брадата му бе набола четина.
— Дори и тук, долу, човек трябва да се оправя с връзки. Моамба им нареди да ме пуснат. Бях длъжен да се уверя, че ти няма нищо.
— Защо не ме събуди?
— И да наруша прекрасния ти сън? В никакъв случай! Какво е това ухание?
Горещото месо върху подноса бе изпълнило пещерата с миризми, които отправяха предизвикателство към апетита. Стомахът и се присви от глад.
— Това е закуската — каза тя въодушевено.
Бен приседна на възглавниците и едва тогава забеляза голата сервитьорка.
— Не са особено срамежливи, нали? — отбеляза той. После се измъкна от завивките и като се обърна с гръб към нея, бързо навлече, панталоните си.
Ашли също използва момента, за да се облече.
Двамата се нахвърлиха върху храната като изгладнели скакалци. След известно време тя отмести с ръка каменния съд.
— Е, аз си хапнах достатъчно. За последна вечеря това не беше зле. — Бен възприе думите и като удар.
— Това няма да бъде последната ти вечеря, Аш! Обещавам ти го. Ние наистина ще се измъкнем оттук!
Тя се усмихна. Не бе я разбрал правилно.
— Исках да кажа, че това бе последната твоя вечеря тук преди заминаването ти. Не моята.
— Разбрах те — каза Бен, но лицето му запази мрачното си изражение. То я разсмя.
— Аз пък си помислих…
— Знам — прекъсна го тя и пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Тя се присегна и стисна пръстите му. — Разбрах те, Бен. Това е много мило.
— Просто мило? — Думите и сякаш го нараниха. Погледна сплетените им пръсти и продължи, без да отмества поглед от тях — Аш, вече би трябвало да знаеш какво чувствам към теб. Не искам да ме възприемаш само като мил.
