Тъкмо стигна до стената, когато през пристана се разнесе метален звън. Рязко пое дъх, шокиран. Сърцето му скочи в гърлото. Обърна се и видя, че люкът на пристана е затворен. Пред очите му колелото се завъртя.
— Хей! — изкрещя той. — Хей, аз съм вътре! Захвърли инструментите, намести очилата си и забърза към изхода. Ами ако го оставеха заключен цялата нощ? Другите разчитаха на него.
По средата на пътя чу съскане отгоре. Ужасен, вдигна глава. Познаваше всеки сантиметър и всеки звук в огромната станция.
— O, Господи… не!
Беше задействана процедурата за изплаване. Налягането в помещението се повишаваше.
Затича се към вратата. Трябваше да се обади, че е вътре. Тогава отново забеляза движение. От другата страна на малкото прозорче се появи глава. Кортес позна лицето, изкривено в презрителна усмивка.
Спенглър.
Не беше случаен инцидент. Кортес спря. Ушите му вече бяха заглъхнали от налягането. Ако не бъде спряно, то щеше да се покачва, докато не се изравни с външното — над седемдесет килограма на квадратен сантиметър.
Обърна се. Явно Спенглър бе повредил съпротивлението на помпата и така беше заложил капана си. Единственият му шанс беше да повреди останалите три помпи. Ако махне другите три съпротивления…
Бързо тръгна към срещуположната стена и захвърлените инструменти. Напрежението продължаваше да се покачва. Вече ставаше трудно да се диша. Зави му се свят. Като се мъчеше да си поеме дъх, продължи с усилие нататък.
Болката експлодира в главата му, когато тъпанчетата му се спукаха. Изкрещя и ръцете му се стрелнаха към главата и избиха очилата му. От ушите му потече кръв. А налягането продължаваше да се покачва. Препъна се. Зрението му се замъгли, в краищата на очите му заиграха светлини. Падна на колене, като се мъчеше да поеме глътка въздух. Отпусна се на една ръка, после и на двете, а налягането продължаваше да го притиска. Без да може да поеме дъх, той се прекатури на една страна и падна по гръб. Вече бе ослепял — очите му потънаха дълбоко в костеливите си орбити.
Пръстите му задраскаха върху пода, молейки за милост. Ужасната тежест върху гърдите му нарастваше. През тялото му премина огън, когато ребрата му започнаха да се чупят и да разкъсват белите дробове. А тежестта продължаваше да расте.
Отказа се от борбата. Жена му Мария бе посветила живота си на проекта „Нептун“, преди да умре. Бе дошъл мигът проектът да отнеме и неговия живот. „Мария… скъпа… обичам те.“ Накрая, като последна въздишка, съзнанието го напусна. Настъпи мрак.
Дейвид гледаше през прозореца към смазаното тяло на бившия главен изследовател. Видя как черепът му имплодира от силното налягане и мозъкът му се разтече наоколо.
Като водолаз много добре знаеше, че такъв е рискът за всеки, който дръзне да се спусне на тези дълбочини. Но да го видиш с очите си…
Извърна глава и преглътна, за да не повърне. Отвратителна гледка.
Ролф стоеше до пулта.
— Сър?
— Пусни водата в този кенеф.
Заместникът му се подчини и Наводни пристана.
19.
Боен кораб
Адмирал Хюстън стоеше на задната палуба на разрушителя „Хикмън“. До изгрева оставаше още време, но на юг бушуваха огньове и осветяваха целия хоризонт.
Никога досега не бе виждал океана да гори.
Ядрените удари бяха нанесени точно и безмилостно и унищожиха ракетните инсталации и летищата на фронта. Батан, Сенкаклу Шото, Лу ван. Непознати за по-голямата част от света, имената на тези островчета скоро щяха да станат синоними на Хирошима и Нагасаки.
Американските сили вече се придвижваха напред, за да доунищожат остатъците от блокадата.
Но не и „Хикмън“. Той откарваше ранените обратно в Окинава. Сред тях бе и Хюстън — лявата му ръка бе превързана пред гърдите. Беше оцелял от потъващия „Гибралтар“ — напусна кораба мигове преди пороят от ракети да го разкъса на парчета. Мнозина не успяха. Мъртвите и безследно изчезналите наброяваха хиляди, включително капитанът на кораба и по-голямата част от командния състав.
Стоеше и мислено изреждаше имената… онези, които знаеше. Много повече бяха незнайните.
— Сър, не бива да стоите тук — меко се обади лейтенантът до него. Младият офицер от испански произход му бе зачислен като адютант. — Всички трябва да сме долу.
— Не се безпокой. Вече сме достатъчно далеч. — Капитанът…
— Лейтенант — повиши глас той.
— Да, сър. — Младежът млъкна и отстъпи назад.
Хюстън усети ледения сутрешен бриз през разкопчаното си пилотско яке. Не можеше да го закопчае догоре заради обездвижената ръка. Потръпна от студа. Щяха да стигнат в Наха след час, точно по изгрев слънце. Оттам трябваше да се върне обратно в Щатите. Огненият ад бавно потъваше зад хоризонта и се превръщаше в отслабващо сияние. От време на време над водата се разнасяха глухи гърмежи. Най-накрая Хюстън обърна гръб на гледката. — Вече мога да сляза долу — уморено каза той.
Лейтенантът кимна и му подаде ръка тъкмо когато зави сирена. Двамата замръзнаха. Радарно предупреждение. Приближаваше ракета.
Хюстън я чу. Свистящ рев.
Лейтенантът го сграбчи за здравата ръка с намерение да го завлече до най-близкия люк. Той се освободи. — Отдалечава се.
И наистина високо в нощното небе се появи огнена опашка, насочваща се на север от кораба.
— М-11 — отбеляза Хюстън и тръгна към десния борд, следван плътно от лейтенанта.
Докато я гледаха, към нея се присъедини втора… после трета. Новите ракети идваха от запад, откъм Китай. Макар и изстреляни от различни места, Хюстън можеше да познае целта им. Окинава се намираше точно срещу тях.
— О, Господи…
— Какво има?
От североизток в представлението се включиха нови фойерверки. Дузина насрещни огнени езици пронизаха нощта.
Ято „Пейтриът II“ се стрелнаха в небето като увеселителни ракети на Четвърти юли.
Една от китайските ракети бе улучена. Огнената й дъга се прекъсна и започна да пада надолу. Но другите две продължиха по курса си и изчезнаха зад тъмния хоризонт.
— Какво става? — попита лейтенантът.
Хюстън не отговори, а продължи да се взира.
Отначало нямаше никакъв звук. Само взрив от светлина, сякаш самото слънце бе експлодирало зад хоризонта.
Лейтенантът отстъпи назад.
Над водата се понесе нисък рев като от буря под морето. На хоризонта светлината се стовари върху самата себе си и образува два нажежени облака, спрели до ръба на света. Бавно, много бавно те започнаха да се издигат нагоре, избутвани от огнени стъбла. От сърцевината на двата казана засияха ярки нюанси — огненооранжево, пурпурно, тъмнорозово.
