Хюстън затвори очи.
Дори от толкова голямо разстояние ударната вълна блъсна „Хикмън“ като чук и изпари адмирала от палубата, преди да успее да довърши молитвата си.
Облечен в неопренов костюм, Джак се спусна в „Наутилус“, който се поклащаше на вълните зад кърмата на кораба. Намести се на пилотското кресло и направи последна проверка на системите.
Знаеше, че сигурно не бе нужно да го прави, а и времето го притискаше, но рутината на действията му помагаше да се успокои. Нямаше да се провали. Не трябваше да се проваля.
През цялата нощ, докато „Дийп фатъм“ се носеше на пълна пара към мястото на катастрофата на Еър Форс 1, екипажът му се трудеше здравата, за да подготви подводницата за дългото й пътуване. Заредиха главните акумулатори, напълниха резервоарите за кислород, смениха филтрите за въглероден двуокис, смазаха движещите се дюзи на двигателя. Прясно боядисан и лъснат, „Наутилус“ изглеждаше като нов.
Но всичко това бе необходимо. Джак щеше да предприеме най-дългото пътуване, което някога бе правила подводницата.
Един час по-рано „Дийп фатъм“ бе пуснал котва от подветрената страна на малък остров с размерите на бейзболно игрище. Намираше се на около тридесет и пет километра от мястото на катастрофата. Планът на Джак бе да се промъкне с подводницата колкото може по-близо, да се свърже с доктор Кортес и Карън и да съгласуват плана за освобождаването й от подводната база. Координацията на действията им трябваше да бъде безукорна.
Джак вдигна палци към Робърт, който свали акрилния купол и завинти с автоматичната отвертка болтовете. Обикновено това правеше Чарли, но той бе прекарал цялата нощ затворен в лабораторията си и изучаваше кристала.
Робърт потупа два пъти с длан борда на подводницата — обичайния сигнал, че всичко е наред. Джак кимна. Морският биолог се наведе над купола, пожела му късмет и скочи. Джак погледна назад. Целият екипаж се бе събрал зад парапета на кърмата. Дори Елвис стоеше до Лиза и размахваше бавно опашка.
Отдаде им чест и натисна бутона, който напълни двете странични камери с вода; Подводницата започна бавно да се потапя. Докато нивото на водата пълзеше нагоре по купола, усети тръпката на лошо предчувствие. Отдаде го на обичайното нервничене преди потапянето, но дълбоко в сърцето си знаеше, че този път има и още нещо.
След шест часа майката на всички слънчеви бури щеше да достигне Земята… и ако другите се провалят, нямаше да има никакво значение дали е спасил Карън или не. Джак остави подводницата да потъне от собствената си тежест. Можеше да се спусне и по-бързо, но трябваше да пази заряда на акумулаторите. Водата наоколо стана тъмносиня, докато дълбокомерът пълзеше към границата от петдесет метра. Щом я стигна, даде съвсем слаб тласък с дюзите, за да насочи „Наутилус“ към плавно спускане по-далеч от малкия остров, към открито море.
Подводницата бавно потъваше в здрача… сто метра… и в пълен мрак… сто и петдесет метра.
Джак остави светлините изключени, за да пести енергия, и се насочваше само с помощта на компютъра. Районът бе картографиран от хидролокатора при пристигането на „Дийп фатъм“ и данните бяха прехвърлени в навигационната система на подводницата. Щеше да включи активния хидролокатор, когато наближеше дъното. Беше наредил също така да се пази радиомълчание между него и кораба, за да остане колкото се може по-дълго време невидим.
Двеста метра… Започнаха да се появяват малки светли точици. Биолуминесцентен планктон и други малки многоклетъчни организми. Джак се наслаждаваше на гледката. Животът бе намерил начин да оцелее дори тук. Това донякъде му вдъхна надежда.
Четиристотин метра. Включи хидролокатора преди доближаването до дъното. Беше твърде опасно да плава сляпо в посоката, към която се беше насочил. Следеше едновременно данните от локатора и дълбокомера. От време на време докосваше съвсем леко педалите, за да въведе минимални корекции на курса.
Гледаше как числата на брояча растат. Петстотин метра. Най-накрая включи прожекторите и двете копия от светлина се насочиха напред, разкъсаха мрака и осветиха дъното.
Джак натисна педала и наклони подводницата на една страна, за да огледа терена под себе си. Беше точно такъв, какъвто се надяваше — лабиринт от дълбоки каньони. Този разпокъсан ландшафт продължаваше чак до мястото на катастрофата. Беше решил да го използва като прикритие, както бе използвал потопените руини, за да се промъкне до катера на Дейвид. Този път обаче се надяваше резултатът да е по-добър.
Когато наближи дълбочина шестстотин метра, насочи подводницата към един широк каньон между два хребета. Намали скоростта и изхвърли част от баласта, за да запази дълбочината.
Когато бе готов, включи двигателя и започна дългото си криволичещо пътуване.
Стените на каньона бяха покрити с миди, раковини, анемонии и дълбоководни Корали. Между камъните се движеха омари и раци и щракаха с щипките си срещу нашественика. Други същества се разбягаха от светлините — ята сребристи рибки едновременно смениха посоката си и изчезнаха само за едно мигване, кървавочервени октоподи панически се скриха зад облаци черно мастило, черни крилати морски лисици се заровиха по-дълбоко в пясъка.
Захласнат за момент от живота около себе си, Джак продължи да се носи по каньона. През следващия час се движеше с помощта на компаса и хидролокатора възможно най-рационално, описвайки сложен зигзаг.
Заобиколи един подводен хълм и се гмурна в дълъг тесен каньон. Беше перфектен. Странични проходи и каньони се разклоняваха от него, но главното му стъбло продължаваше право напред към целта.
Провери часовника си. Четири часа до обед. Времето намаляваше. Даде пълна газ и се понесе през каньона. И това рязко увеличаване на скоростта спаси живота му, когато скалата вдясно от него внезапно избухна.
Подхваната от ударната вълна, кърмата се вдигна нагоре, завъртя „Наутилус“ и го удари в отсрещната стена.
Джак рязко пое дъх и си удари главата в купола. „Наутилус“ се затъркаля надолу по скалата. Разнесе се зловещо скърцане и някаква част от шасито се откъсна. Един от прожекторите избухна шумно и запрати парчета дебело стъкло във всички посоки.
Опитваше се да се задържи в седалката, като се молеше вътрешната титаниева черупка и дебелият акрилен купол да запазят целостта си. Разкъсването дори на един-единствен шев на тези дълбочини щеше да доведе до моментална имплозия и смърт.
Изправи подводницата с помощта на педалите. Не виждаше нищо, увиснал в облак от тиня и пясък. Чу по хидрофона глухия удар на скала върху пясък някъде зад себе си. Погледна през рамо и едва успя да избегне лавината падащи камъни. Изви глава нагоре. Облакът тиня бързо се разнасяше от теченията.
Видя нападателя, увиснал над главата му.
Другата подводница обикаляше като акула. Продълговата като пура и с къси перки, тя дебнеше. Джак познаваше този съд.
„Персей“ — най-новата подводница на флота, колкото лъскава, толкова и смъртоносна. Адмиралът му бе показал плановете и качествата й в нощта на саботажа. Беше два пъти по-добра от „Наутилус“ — по-бърза, способна да се потапя на по-голяма дълбочина, по-маневрена. Но най-лошото бе, че имаше и зъби.
Джак видя тръбната перка на титаниевата акула. Въртяща се платформа с миниторпеда.
Трепна и моментално изключи единствения прожектор. Скри се в мрака. Един слаб лъч кръжеше и кръжеше над главата му.
Гладният хищник дебнеше плячката си.
