Карън държеше фенерчето над главата си и с мъка се движеше през бързо надигащата се вода, която вече бе стигнала до кръста й. Мъчеше се да държи чантата с оборудването колкото се може по-високо, но тежестта непрекъснато я смъкваше надолу. Кога щеше да свърши този проход? Колко бе дълъг? И отпред, и отзад се разнасяше ехото на течащата вода.
Чуваше зад себе си как Миюки се бори с водата. Японката бе по-ниска и водата вече стигаше до гърдите й. Почти и се налагаше да плува, за да се държи на повърхността.
Най-накрая тънкият лъч на фенерчето освети стена срещу тях.
— Мисля, че стигнахме края — извика Карън.
Тръгна по-бързо. Тунелът завършваше със стълбище, водещо нагоре. Приличаше на онова, по което се бяха спуснали. Стъпи на първото стъпало — то беше под черната вода. Като се подпираше на гладката стена, Карън се закатери нагоре, все по-далеч от запълващия се тунел.
Обърна се да помогне на Миюки и двете заедно се изкачиха още няколко стъпала нагоре, преди изтощението да надделее. Седнаха на сухите стъпала, като трепереха и дишаха тежко.
— Градеж — посочи Карън. Стените и таванът бяха от плътно наредени базалтови плочи и блокове. — Намираме се над тунела в лавата.
— Значи няма да потънем?
Миюки изглеждаше бледа. Абаносовочерната й коса бе мокра и полепнала по челото й.
— Ако се изкачим достатъчно високо. Трябва да стигнем над морското равнище.
— Но къде сме? — Миюки погледна нагоре по стълбището.
— Предполагам, че стъпалата ще ни отведат в сърцето на втория Дракон.
Карън поне се надяваше да е така. В разположението на сградите имаше симетричност. И ако не бе сбъркала, тунелът от лава би трябвало да води към другата пирамида.
— Дали ще има изход? Карън кимна. — Сигурна съм, че има.
Премълча страха си. Ами ако не успеят да го открият?
— Да вървим тогава. — Миюки се вдигна на крака и протегна ръка към Карън. — Аз ще нося чантата.
Зарадвана, че ще се освободи от товара, Карън свали чантата от рамото си и я подаде на Миюки, която едва не я изпусна.
— Това нещо наистина било тежичко — отбеляза тя, като се напъваше да нагласи дръжката на рамото си.
— Да. Заради кристалния артефакт е. Сигурно тежи към десетина килограма.
— Но той е толкова малък! Карън сви рамене и се изправи.
— Поредната мистерия, свързана с това място. Въздъхна и пое първа нагоре, като се молеше да успее да разкрие последната мистерия — изхода от този смъртоносен капан.
Изкачването беше същинско изтезание за измъчените им крака. Имаха чувството, че се катерят по въжена стълба. Но въпреки това продължаваха нагоре, прекалено уморени, за да говорят. Поне от усилията телата им се стоплиха. Но не след дълго и топлината започна да ги мъчи. Имаха чувството, че температурата се покачва с всяка стъпка нагоре по тясното стълбище. Когато стигнаха края му, вече се задушаваха. На Карън й се стори, че от мокрите й дрехи се вдига пара.
Изтри потта от челото си и влезе в следващото помещение.
— Най-сетне! — изстена тя, докато тътреше крака из стаята.
Миюки я последва, дишайки тежко. Карън вдигна фенерчето.
Върху голите стени на вътрешната камера нямаше и загатване за изход. Обкръжаваха ги плътно наредени каменни блокове и покривни плочи. Двете жени се взираха във всички посоки. Нямаше украшения, нито някакви знаци.
Карън тръгна покрай стената.
— Загаси лампата — нареди тя на Миюки и изключи и своето фенерче.
Настъпи пълен мрак. Ехото от течащата вода в тунела сякаш стана по-близко. Карън затърси светлина, която да се процежда през някоя цепнатина в стените или тавана. Някаква насока за изход. Предполагаше, че слънцето вече е започнало да клони към залез.
Избърса капчица пот от веждата си. Тук бе прекалено горещо. Въздухът не помръдваше. Опряла ръка на стената, Карън обиколи помещението, търсейки издайническа светлинка. Но мракът изглеждаше пълен.
— Намери ли нещо? — с надежда попита Миюки. Карън отвори уста да отговори, когато ръката й докосна камък, който бе по-топъл от другите. Спря и опря другата си длан в съседния камък. Разликата в температурите се усещаше съвсем ясно.
— Мисля, че открих някаква следа.
Карън прокара пръсти по ръба на по-топлия камък. В тъмното това не и се удаде лесно. Блоковете плътно прилягаха един до друг. Откри единия ръб, но колкото и да се взираше, не видя през него да се процежда слънчева светлина. Намръщи се. Трябваше да има някаква причина камъкът да е по-топъл.
Извади фенерчето си. Миюки остави чантата на каменния под и застана до нея, като си разтриваше рамото.
— Какво намери?
Карън силно бутна камъка. Той не помръдна. Тя отстъпи крачка назад, наклони глава на една страна и се зае да го изучава. Беше квадратен, със страна около половин метър и без каквато и да било украса.
— Този е по-топъл от останалите и вероятно е пряко изложен на слънчевите лъчи.
— Това ли е изходът? — Миюки включи и своята лампа.
— Надявам се. Само че не зная как да го отворя.
Карън затвори очи. „Мисли, по дяволите!“ Представи си втория Дракон. Беше напълно идентичен с първия, като се изключи срутеният храм. Върхът на втората пирамида бе празен. Без никаква следа.
— Какво мислиш? — попита Миюки. Карън отвори очи.
— Не зная. В другата пирамида се влизаше през храмовия олтар. Ключът бе главата на змията.
— И какво?
— Мисли симетрично. Мисли по-мащабно. В Чичен Итца на полуостров Юкатан главната пирамида хвърля змиеподобна сянка по време на равноденствията. Извиващо се тяло, което се докосва до каменна змийска глава в основата на пирамидата.
— Не разбирам.
Карън продължи да говори, интуитивно усещайки, че е близо до отговора.
— Главата на змията беше входната точка. Тя се свързваше с дългия тунел… който може би е тялото й.
Миюки кимна.
— Ако си права, значи сега се намираме в опашката й.
— Били сме погълнати от змията, минали сме през тялото й и сега трябва да завършим храносмилателния процес.
— С други думи, трябва да открием задника на змията. Карън се засмя на сериозността, с която Миюки изрече последните думи.
— Точно така.
Обърна се. Входът към стълбището беше точно срещу нея, Топлият камък се намираше на една линия със стълбището. Права линия. Постави длан върху камъка.
— Това е върхът на опашката. Краят на змията.
— Да. Това вече го каза. Това е изходът.
— Не! Не обръщаме внимание на анатомията. Задникът на змията не се намира на върха на опашката й. Той е отдолу! — Карън посочи пода. — На корема й!
Миюки сведе поглед към обувките си.
— За да се изкачим, трябва да слезем.
Карън коленичи на каменния под. Беше изграден не от плочи, а от блокове, подобно на стените. Запълзя в посока от топлия камък към стълбището, като разчистваше боклуците по пътя си. Трябваше да е някъде тук!
