Пръстите й се плъзнаха по някаква неравност върху гладкия камък. Замръзна за секунда, след това прокара отново пръсти по същото място, като се молеше.
— Какво е това? — клекна до нея Миюки. Карън се отмести настрани.
— Задникът на змията! — В каменния блок бе изсечено изображение на звезда. — Дай ми кристала!
Миюки се втурна към чантата. Довлече я до Карън, отвори страничния джоб и измъкна кристалната звезда. Хвана я с две ръце, изсумтя и я подаде на Карън.
— Дръж.
Карън легна по корем и намести звездата във вдлъбнатината. Пасваше идеално. Затаи дъх, готова на всичко. Миюки стоеше до нея, подпряла брадичката си с юмрук.
Не се случи нищо.
Карън се изправи на колене.
— Какво има? Какво сме пропуснали?
— Може механизмът да е повреден.
Карън дори не искаше да си помисля за подобна възможност. Знаеше, че тунелът вече би трябвало да е изцяло потопен. Връщане назад нямаше. Бяха в капан. В очите й напираха сълзи и нещо я стегна за гърлото.
— И как точно кристалът ще разкрие тайния проход? — недоумяваше Миюки.
— Ами… не знам.
— Не спомена ли, че първият механизъм бил чувствителен на натиск?
Думите й прорязаха безнадеждността на Карън. Спомни си как олтарният камък се издигна нагоре, когато Миюки скочи от него. Механизмът наистина трябваше да бъде чувствителен на натиск и да реагира на промяната на теглото.
И тогава й просветна.
— Дръпни се! Дръпни се! — извика тя на Миюки и я помъкна настрани от каменния блок с кристала. — Тежим прекалено много!
— Какво? — не разбра Миюки, но все пак се отдръпна. Карън също се премести извън очертанията на каменния блок.
— Трябва да е балансиран според теглото на кристала. Нито повече, нито по-малко.
Двете жени отстъпиха. Карън гледаше напрегнато звездата. Пак нищо. В гърдите й се надигна отчаяние. Какво пропускаха?
Бавно се завъртя. Стените бяха гладки и празни. Никакъв отговор… Или може би не…
Завъртя се отново. Никакви стенни свещници. Никакви халки, в които да закрепиш факел.
— Мрак — промърмори тя. — Коремът на змията е скрит от слънцето.
— Какво?
— Изгаси лампата!
— Защо?
— Просто я изгаси! — Карън изгаси своето фенерче. Миюки се подчини и двете се озоваха отново в пълен мрак. — И сега какво…
Внезапен шум прекъсна Миюки. Камък върху камък. Карън замръзна, като се молеше да се е оказала права. Протегна се в напрегнатата тишина и хвана Миюки за ръката.
От пода се появи слънчев лъч и се заби като копие в тава на. Като примигваше от ярката светлина, Карън се отпусна на колене. Каменният блок с кристала потъваше в пода.
Карън пропълзя до ръба и огледа отворилата се шахта. Слънчевият лъч влизаше през пукнатина в лявата стена. Докато блокът се спускаше, пукнатината се разшири, разкривайки страничен тунел.
През него влизаше светлина. Зрението й се замъгли от сълзи на облекчение. Откриха изхода!
Каменният блок под тях най-сетне спря спускането си, откривайки широко отворен вход към тунела. Карън се претърколи на една страна и направи знак на Миюки да тръгне първа.
— Да се махаме оттук.
Трябваше само да скочат от височина около два метра. Ухилена до уши, японката грабна чантата си и изпълзя до ръба. Скочи в шахтата и коленичи, загледана към тунела.
— Дълъг е само няколко крачки! Виждам слънцето! Миюки се промъкна в прохода, за да направи място на Карън.
Тя побърза да я последва и скочи. За миг слънчевата светлина я ослепи, после видя в другия край на късия тунел синьото море, по което играеха ярки слънчеви зайчета. Обърна се и грабна кристалната звезда. Нямаше намерение да остави наградата си.
Сега тя бе много по-лека. Можеше да я държи и с една ръка. Веднага щом я вдигна, каменният блок започна да се връща нагоре, блокирайки изхода от вътрешната камера. Карън пъхна артефакта в джоба до бедрото си. Тежеше като оловна топка и шевовете на панталоните й изпукаха. „По дяволите, колко е тежко.“ Когато излезе от тунела и се озова под лъчите на слънцето, във врата й се допря студен метал и я накара да забрави за товара си.
— Не мърдай! — нареди някой на японски. Тя замръзна.
От стъпалото на пирамидата зад нея скочи втори мъж. С облекчение забеляза, че носеше полицейска униформа с емблемата на Чатан на ръкава си. Не бяха иманярите. Беше и наредено да се обърне с лице към пирамидата и да постави ръце върху камъка.
Недалеч Миюки говореше забързано на друг офицер, който държеше в ръка личната й карта. Най-сетне той кимна, обърна се към мъжа, който държеше Карън, и му махна да я освободи.
Карън отстъпи от стената.
— Получили са по телетипа предупреждението на Гейбриъл за иманяри и са били на път, когато са чули експлозията — обясни Миюки. — Докато стигнат дотук, иманярите били избягали. Нямало и следа от тях, затова останали при втората пирамида, за да я охраняват.
— И когато ни видели да изпълзяваме навън, си помислили, че ние сме иманярите.
Миюки кимна.
— За щастие Гейбриъл е съобщил имената ни и че сме в опасност. — Миюки прибра личната си карта. — Ще трябва да отговорим на някои въпроси, но срещу нас няма да бъдат повдигнати никакви обвинения.
Карън си пое дълбоко дъх.
— Отговори ли? Имам повече въпроси, отколкото отговори.
Представи си татуировката на единия от иманярите — бледа извиваща се змия върху тъмната му кожа. Още една змия. На дневна светлина всичко това изглеждаше прекалено сериозно, за да бъде обикновено съвпадение.
Разходи се до ъгъла на пирамидата, за да може да вижда и другия Дракон. Миюки я последва. На стотина метра от тях на върха на първата пирамида зееше кратер. Към небето се виеше пушек — същински изкуствен вулкан.
Защо нападателите им бяха сторили това? Нямаше никакъв смисъл. И къде бяха изчезнали?
— Какво има? — попита Миюки. — Нали сме в безопасност.
— Не знам — Карън не можеше да се отърве от чувството, че истинската опасност тепърва им предстои. — Да се върнем в университета. Мисля, че е време да сглобим парчетата от загадката.
— Нямам нищо против.
Обърнаха гръб на димящата пирамида и се върнаха при полицаите. Синьо-бяла моторница ги чакаше долу. Светлините й примигваха.
Карън въздъхна с колебливо облекчение.
— Напомни ми, че дължа на Гейбриъл една огромна прегръдка.
— А на мен — чифт „Феррагамос“. — Миюки се усмихна уморено и махна кичур коса от мокрото си чело. — След всичко това държа да спазиш обещанието си.
Сврени в геоложката лаборатория на кораба, Джак и останалите се взираха в застиналия кадър с покрития с надписи обелиск. Ясно се виждаха металните символи, гравирани върху кристалната
