Джак отново се носеше над останките. Гледаше как опашката на „Боинг 747“ се издига на няколко метра от него, закрепена за десетсантиметровите стоманени въжета. Облаци тиня се издигнаха от дъното, когато опашката пое нагоре като болен зъб, изваждан от зъболекар. На шестстотин метра отгоре лебедката, монтирана на борда на „Гибралтар“, започна да навива въжетата и бавно, но сигурно измъкваше плячката си на повърхността.
— Тръгвам за следващата рибка — съобщи Джак по микрофона на гърлото си.
Натисна педалите и завъртя подводницата. Провери часовника на „Наутилус“. Работеше вече почти три часа, като подбираше определените части от самолета, избрани от АКБД от видеоматериала, получен при първото потапяне.
Прибирането на останките на Еър Форс 1 вече се бе превърнало почти в рутина. През последните три дни бяха извадили близо четиридесет части от самолета. Сега те лежаха подредени и номерирани в долната хангарна палуба на „Гибралтар“ като парчета от някакъв страховит пъзел.
Макар че операцията вървеше добре, засега бяха открити само четири тела — две се носеха в коварните течения и бяха разпознати като хора от пресслужбата, а пилотът и вторият пилот бяха намерени закопчани за седалките си в пилотската кабина. Джак потисна спомена. Обезобразеният нос на самолета беше едно от първите парчета, които вдигнаха на повърхността. Докато закачваше въжетата, се стараеше да не гледа към разбитото стъкло, но въпреки това мерна картината вътре. Налягането на тази дълбочина бе смазало телата им в безформена маса. Приличаха на глина с цвета на плът, която бе моделирана само приблизително в човешка форма. Единственият начин да бъдат идентифицирани бяха униформите и местата им в кабината.
Оттогава по време на работата си сред останките Джак винаги затаяваше дъх от страх да не попадне на още трупове, яо за негово щастие това не се случи. Ударът с повърхността и теченията бяха разпръснали човешкия товар на самолета.
— Готови сме с втората лебедка — обяви радистът от АКБД. — Разбрано. Втора лебедка. Тръгвам към следващата цел. Джак обърна подводницата и се насочи към другия край на района с останките. Пред него се появи ново въже, което сякаш висеше самостоятелно — горният му край чезнеше в мрака. Беше свързано с втората лебедка на „Гибралтар“. Джак приближи „Наутилус“ до електромагнитната кука, закрепена за края му.
Хвана куката с външните манипулатори и я завлече до една от моторните секции на самолета. След това свали края на въжето и го допря до металната обшивка.
— Добре — обади се той. — Зареждай!
При този сигнал електромагнитният край на въжето се завъртя и се залепи за двигателя.
— Рибката е закачена. Вади!
Даде заден и премести подводницата по-далеч. Въжето се опъна и обтекателят на двигателя се измъкна от тинята.
Джак отново завъртя подводницата. Мястото на катастрофата бе разчистено почти наполовина. Оставаха само по-малките парчета и части от корпуса и крилата. Мина над голямото колело на самолета. Гумата се бе сплескала от налягането. Още ден-два и тук нямаше да остане нищо.
Докато правеше бавен кръг, забеляза някакво движение от лявата си страна. Покрай него мина ято риби томахавки. Беше забелязал, че все повече и повече дълбочинни създания бяха привлечени от светлините и шума по време на спасителната операция — дълги бледорозови змиорки, раци отшелници и дълга метър и осемдесет риба куче. Видя как една сепия вампир изскочи от гнездото си сред останките и хвана една от минаващите риби томахавки, след което изчезна само с едно махване на пипалата.
Това бяха единствените му спътници. Джак завъртя прожекторите и огледа високите хълмове с плоски върхове ва границата на видимост, надвиснали над останките като Някакви великани. По-наблизо около мястото на катастрофата се издигаше гората от стълбове от лава. От хидрофоните до него достигаха самотни изсвирвания и цвъртене на дънни обитатели.
Докато чакаше, усети внезапен пристъп на самота. Тук, в тези лишени от слънце дълбини, сякаш се намираше в друг свят.
Джак въздъхна и подкара подводницата. Имаше работа и не биваше да позволява блуждаещите мисли да отвличат вниманието му. След още двадесет минути двойката въжета щеше отново да се спусне, за да понесе нагоре поредното парче метал. Реши да използва свободното време за собственото си разследване.
Насочи подводницата към центъра на останките. В мътната вода напред се появи кристалната колона, отразяваща меко светлината на ксеноновите лампи. Блестящата й повърхност бе изпъстрена с лазурни и розови вени. През изминалите дни бе заснел обелиска от всички възможни ъгли и бе записал материалите на DVD диск за по-нататъшно изследване от екипа му. Джордж вече разполагаше с пълно копие на странните знаци, гравирани върху кристалната повърхност.
Доближи подводницата до колоната. След първото спускане не бе имало случаи на радиосмущения или някакви други проблеми. Странните излъчвания не се повториха. Джак вече бе почти готов да признае, че странните му усещания се дължаха на нещо обикновено, например моментен срив на системите на „Наутилус“.
Увисна пред обелиска и протегна единия от манипулаторите. Чарли непрекъснато го навиваше да се опита да донесе образец от кристала. Титаниевите клещи докоснаха обелиска. От хидрофоните се чу слаб звън.
В същия миг всеки косъм по тялото на Джак се изправи, сякаш то се бе превърнало в жив камертон. Кожата му настръхна, гледката пред очите му се разлюля и светът започна да се върти около него. Имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съзнание. Изведнъж осъзна, че не може да определи къде е горе. Като че ли отново се намираше в пълна безтегловност в космоса. Ушите му бучаха и сякаш от другия край на дълъг тунел го викаха гласове — ехтящи, говорещи на странен език.
Задъха се, натисна до дупка десния педал и отдалечи подводницата от кристала. В мига, в който прекъсна контакта с него, Джак се върна на собствената си седалка, отново в собственото си тяло. Усещането за тръпки и безтегловност изчезна. — … ваш ли ме? Джак! — изкрещя Лиза в ухото му. — Отговори!
Джак докосна микрофона си, жадувайки за какъвто и да е физически контакт със света отгоре. — Тук съм, Лиза. — Какво правиш? — Как… какво имаш предвид?
— Връзката прекъсна за цели четиридесет минути! Флотата беше готова да пусне роботите си да те търсят.
Джак се отдалечи от стълба. Разшири фокуса на прожекторите и видя висящите стоманени въжета. „Как са успели да измъкнат парчетата толкова бързо?“ Погледна часовника си. Бяха изминали само две минути, откакто бе прикрепил въжето към двигателя. Как е възможно това? Намръщи се при спомена за аномалията, забелязана от Лиза при първото спускане.
— Лиза, колко показва твоят часовник?
— Три и четиринадесет.
Джак зяпна компютърния екран. Дигиталният часовник бе закъснял с тридесет и осем минути.
— Джак?
— Аз… добре съм. Просто поредният проблем с комуникациите.
Погледна към въжетата. Нима бе изгубил съзнание?
— Сигурен ли си? — Гласът на Лиза бе напрегнат и изпълнен с подозрение.
— Да, Лиза, няма за какво да се безпокоите. Отивам за следващите парчета.
— Това не ми харесва. Трябва веднага да изплаваш.
— Ще се справя. Всички уреди са в ред. Какви са твоите показатели?
— В момента всичко е идеално — с неохота отвърна Лиза. Намеси се друг глас. Адмирал Хюстън.
— Лекарят ви е прав, господин Къркланд. Всички тук изпаднаха в паника.
— Било е просто временно прекъсване, сър.
— Няма значение. Мисията за днес приключи.
Джак стисна здраво лостовете. Хвърли поглед назад към кристалното копие. Първоначалната паника от странната случка бе погълната от дълбоко спотаявания гняв. Беше твърдо решен да разбере какво се бе
