случило.
— Нека поне закача последните въжета. И без това вече са тук.
Последва дълга пауза.
— Добре, господин Къркланд. Но внимавайте.
Джак кимна, макар че никой не можеше да го види.
— Слушам, сър.
Приближи подводницата до първото въже и провери в компютъра следващите две цели — разбита секция от корпуса и колело. Хвана края на въжето и го завлече към извитата стена на тялото. Забеляза, че част от тоалетната на самолета все още стоеше закрепена за вътрешната повърхност. Бързо закачи магнитната кука и се обади на повърхността:
— Първото въже е готово.
— Потегля — отговори техникът.
Джак се обърна към въжето на втората лебедка. В същия миг в ухото му избръмча радиосигнал. Беше Робърт от „Дийп фатъм“. Джак се изненада, когато биологът каза:
— Джак, засичам движение долу.
— Какво искаш да кажеш?
— Нещо голямо току-що премина между две възвишения на северозапад и приближава към теб.
Джак се намръщи. За да се появи на хидролокатора при такава дълбочина, това нещо би трябвало да е огромно.
— Колко е голямо?
— Осемнадесет метра.
— Исусе… какво е това? Подводница ли?
— Не. Не мисля. Очертанията му са твърде подвижни, движенията му са твърде гъвкави. Не е изкуствено.
— С други думи, морско чудовище. — Джак си спомни змията, която го бе стреснала в трюма на „Кочи Мару“. — Да не би да е още една риба миньор?
— Не, прекалено дебело е.
— Страхотно — промърмори той. — Колко далеч е от мен?
— Четвърт клик. Но набира скорост. По дяволите, движи се адски бързо! Сигурно са го привлекли светлините.
— Мога ли да му избягам?
— Не. Нямаш достатъчно преднина.
— Имаш ли предложение?
— Направи се на умрял.
— Повтори.
— Спусни се на дъното и изключи светлините и двигателите. Дълбоководните обитатели се привличат от звук, светлина и дори от биоелектрически сигнали. Изключи всичко и би трябвало да станеш невидим.
На Джак не му допадаше подобен вариант. Като бивш тюлен той бе обучаван, че нападението е най- добрият вариант за защита. Но не разполагаше с пушка и гранатомет и затова бе по-добре да послуша експертите. Спусна „Наутилус“ върху тинестото дъно.
Изчака малко и изключи акумулатора. Ксеноновите прожектори изгаснаха. Постоянното бръмчене на двигателите замлъкна. Тъмнината погълна малката подводница. Дори вътрешните светлини помръкнаха и угаснаха.
Собственото му дишане му се струваше прекалено шумно в тясното пространство. Очите му се напрягаха в опит да видят нещо. Стори му се, че някъде в далечината вижда примигващи светлинки. Дали очите не го лъжеха? Биолуминесценция? Призраци?
— Не говори — прошепна в ухото му Робърт. — Може да те усети. Ще се опитаме да пратим ултразвук и да го изплашим.
— Къде…
— Тихо! Току-що мина през последния хребет. Огромно е! Ето го, идва!
Джак затаи дъх, уплашен, че може да се чуе дори дишането му. Взираше се в тъмнината около себе си с ококорени очи.
— Обикаля района. По дяволите, какво е това?
Джак усети как по носа му пълзи капчица пот. Въздухът в кабината бе станал влажен. Знаеше, че без работещи филтри разполага с въздух за около тридесет минути. Не можеше вечно да се прави на умрял.
Внезапно усети как над него преминава нещо голямо. Не го видя, но някаква първична част от съзнанието му заби тревога. Сърцето му се разтуптя бясно. На челото му изби пот и той трескаво се мъчеше да види нещо. Какво беше това?
— Точно над теб е — прошепна Робърт. Подводницата се плъзна няколко сантиметра в тинята. Но Джак знаеше, че не е докоснал нито един уред. Движението бе породено от минаването на нещо голямо, повлякло замрялата подводница след себе си.
„Наутилус“ се завъртя на единия си плъзгач и се издигна, понесена от следващия въртоп. Джак замръзна, опрял и двете си длани в акрилния купол. Колко голямо беше това нещо? Подводницата се олюляваше още два удара на сърцето, след което отново се стовари върху дъното. Разнесе се звук от удар на метал върху метал. Бе уцелила парче от самолета.
„Наутилус“ се закрепи под наклон, като леко се поклащаше.
— Обикаля около теб, Джак. Ултразвукът изобщо не му прави впечатление.
Джак не виждаше дори собствения си нос, но усещаше, че нещо кръжи около него и го дебне. Тихо пое дъх през стиснати зъби.
Усети как подводницата се понася с носа напред. Нещо застърга по купола — мокра кожа върху стъкло. Подводницата падна на една страна и Джак увисна на коланите си. Преди да успее да се намести по-удобно, последва удар върху „Наутилус“ — този път силен.
Джак се блъсна в седалката, задушен от коланите. Подводницата се запремята по дъното. Чу как някаква част се откъсна от рамката.
За щастие подводницата спря върху шейната си. Джак се изправи. Проклетото нещо си играеше с него. Като котка с мишка.
Хвана лостовете. Нямаше намерение да бъде разкъсан от каквато и да било твар без бой. Включи захранването. Светлинните копия пробиха тъмнината. Бръмченето на двигателите отново изпълни кабината.
— Джак, какво правиш?
— Къде е?
— Точно до теб!
Усети движението, преди да го е видял. Обърна се рязко наляво. Върху стена от плът огромно черно око с размерите на капак на кофа за боклук се взираше в него. Джак ахна от изумление. Окото примигна срещу ярката светлина.
Чудовището лежеше до подводницата и в сравнение с него тя изглеждаше съвсем малка. Джак долови друго движение. Обърна се назад. Зад кърмата се издигаше плетеница от пипала, които започнаха да се извиват, след като чудовището се съвзе от първоначалната си изненада. Джак си спомни за сепията вампир и в този момент изпита съчувствие към малката рибка.
Натисна двата педала и понесе подводницата напред и по-надалеч.
— Не бягай! — извика в ухото му Робърт.
— Кой е тръгнал да бяга? — изсъска Джак.
Обърна подводницата с нос към гигантския звяр. Задвижи Титаниевите ръце и щракна клещите. Можеха да разбият и камък.
Създанието се понесе напред. Пипалата му се замятаха и заизвиваха към Джак.
— Какво е това?
— Видеосигналът е неясен, но мисля, че е architeuthis — каза Робърт. — Гигантска сепия от семейството на цефалоподите. Открити са само няколко. Всички са били мъртви и уловени в мрежите на дълбочинни
