— Дванадесет хиляди години ли? Това е невъзможно! — възкликна Карън.
Миюки се дръпна от редицата монитори.
— Може и да е грешка. Базата данни за този език засега е ограничена. Ако Гейбриъл разполагаше с повече информация… с повече примери…
Карън кимна.
— Вероятно е грешка в изчисленията. Няма начин датата да отбелязва събитие отпреди дванадесет хилядолетия. Освен ако събитието не е някакво предание… ако надписът не пресъздава някакъв мит за сътворението.
— И все пак как биха могли онези хора да познават небето преди дванадесет хиляди години? Гейбриъл твърди, че разположението на звездите и съзвездията е точно до десета от милиметъра.
— Не е невъзможно — възрази Карън.
— Маите в Южна Америка са разполагали с календар, който съперничи по точност на съвременните.
— Но да се екстраполира толкова назад във времето?
— Щом маите са го направили, защо да не са могли и тези? Всъщност строителите може да са някое изгубено племе на маите. Кой знае?
— Права си — каза Миюки, поклати глава и стана. — Кой знае? Има прекалено много променливи. Затова не исках да ти се обаждам, когато Гейбриъл ми съобщи за откритието си преди два дни.
— Знаеш за това от два дни? — намръщи се Карън.
— Не мислех, че е толкова важно — сви рамене Миюки. — Просто тествах декодиращите способности на Гейбриъл. Тъй като беше заета, реших да го обсъдим по-късно.
— Значи не това е поводът да ми се обадиш, така ли? Миюки въздъхна.
— Кристалната звезда. Не ме ли чу по телефона? Карън се изправи и си спомни спешното позвъняване на Миюки. Наистина бе споменала нещо за кристалната звезда.
— Какво откри? Намери ли някого от факултета по геология, който да я изследва?
— Не. Повечето от геолозите още изследват трусовете и ефектите от тях. Подобна катастрофа е направо златна мина за някои. Няма да се върнат, докато университетът не отвори врати отново.
— Тогава какво си научила?
— Реших сама да направя това-онова. Любопитно Ми беше да разбера откъде е тази невероятно висока плътност. — Миюки я поведе към другия край на лабораторията. — Взех назаем електронна везна и някои инструменти. Мислех си да направя някои по-прости измервания. Нищо особено. Да изчисля масата, плътността… такива работи.
— И какво?
— И не успях.
Миюки отиде до една маса, върху която спретнато бяха подредени листа милиметрова хартия, метални линийки, шублери, компаси и една ниска метална кутия.
— Как така не успя? — сви вежди Карън.
Миюки вдигна няколко листа. Върху милиметровата хартия имаше прецизни изображения на петолъчната звезда, погледната от най-различни ъгли. При всяко от тях с дребен почерк бяха изписани различни мерки. Очевидно създаването на рисунките бе отнело много часове.
— Изчислих обема и с помощта на геометрията, и според водоизместимостта. Исках да бъда съвсем точна. Обемът е точно 542 кубически сантиметра.
— А тежестта?
— Точно там е проблемът. — Миюки нагласи бонето си и махна с ръка към листата и инструментите. — Помислих си, че именно изчисленията ще бъдат най-трудната част. След това трябваше само да претегля артефакта и да разделя теглото на обема, за да получа плътността. Проста работа.
Карън кимна.
— И колко тежи?
— Зависи. — Миюки отиде до металната кутия. — Взех везната от геоложкия факултет. Може да измерва теглото на предмети с точност до части от милиграма.
— И какво?
— Гледай. — Миюки включи уреда. — Оставила съм звездата вътре в контейнера.
Карън гледаше как червените цифри бягат нагоре и нагоре, докато накрая спряха. Тя зяпна от изненада.
— Изумително! Просто не мога да повярвам. Толкова ли е тежка?
Миюки се обърна към Карън. — Понякога.
— Как така „понякога“?
Миюки отвори контейнера. Карън се наведе по-близо. Вътре в него звездата ярко блестеше и пречупваше светлината на стаята в разноцветни дъги. Карън за пореден път се възхити на красотата й.
— Не разбирам — обърна се тя към Миюки. — Какво има?
Миюки посочи към циферблата. Числото беше по-малко.
Карън се изправи и се намръщи.
— Да не би да не е в ред тази везна?
— И аз си помислих същото. — Миюки взе фенерчето от масата. — Гледай.
Включи фенерчето и насочи тесния му лъч към кристала. Звездата засия още по-ярко. Карън трябваше да присвие очи. Но погледът й не остана дълго върху кристалния артефакт. Погледна към циферблата. Числото беше още по-малко.
— Как…
Миюки постави длан пред фенера и числото започна да нараства.
— Сега знаеш защо имах проблеми с изчисленията си. Масата се променя. Колкото по-силна е светлината, толкова по-малка е масата.
— Това е невъзможно! На планетата не съществува кристал, който да реагира по такъв начин.
Миюки сви рамене.
— Защо според теб ти се обадих?
10.
Гръм
Дейвид Спенглър прекоси люлеещата се летателна палуба на „Гибралтар“. Бурята се бе разразила през нощта и се нахвърли върху кораба с порой и яростни ветрове. На сутринта най-лошото вече бе отминало, но небето все още бе скрито от гъсти сиви облаци. Ситен дъжд ръмеше върху палубата.
Предпазните мрежи покрай бордовете на кораба плющяха на поривите на вятъра.
Дейвид се сви от студа и тръгна към наклонения тунел, който водеше към хангара. Като крачеше забързано, приближи двамата мъже, които се криеха на завет в тунела. Охраната. Бяха неговите хора от седемчленната група щурмоваци. И те носеха сиви униформи, черни кубинки и черни колани. Дори късите им руси коси бяха като неговата. Дейвид бе подбрал екипа си преди пет години. Кимна им. Те се обърнаха към него, без да отдават чест.
