Монтираната на вратата сирена зави. Карън подскочи. Миюки се изправи.
— Какво става? — попита Карън.
— Алармата в кабинета ми! Някой се опитва да проникне там.
Карън скочи на крака.
— Кристалната звезда! Миюки я хвана за лакътя.
— Охраната долу ще се погрижи.
Карън се освободи от хватката на приятелката си и тръгна към вратата. Мислите й бясно препускаха. Не биваше да си позволи да изгуби следа към тайна, по-стара от човечеството. Разкопча белия си памучен комбинезон и сграбчи пистолета си. За щастие полицаите не бяха открили оръжието й след инцидента при Чатан. А след онова приключение не се разделяше никога с него.
Миюки я последва до преддверието.
— Остави нещата на охраната — продължи да настоява тя.
— Асансьорите не работят. Докато охраната дойде, крадците ще са изчезнали. А аз нямам намерение да губя тази находка! Прекалено ценна е.
Уповавайки се на уменията си на стрелец, Карън отвори вратата и надникна в коридора към кабинета на Миюки. Вратата бе отворена, а стъклото й бе разбито. Карън се напрегна да чуе нещо, но алармата виеше оглушително.
Пое дълбоко дъх и се запромъква покрай стената към кабинета. Миюки я последва въпреки предупрежденията и.
Карън спусна предпазителя и се плъзна покрай стената. От мястото си видя как вътре в кабинета шари лъч светлина. Фенерче. Натрапникът не се плашеше от алармата. Сърцето й заби в ушите. Преглътна с мъка и продължи напред.
Спря до вратата. Чу как вътре спорят двама мъже, но езикът й бе непознат. Разнесе се силен трясък на разцепващо се дърво. Карън стисна здраво дръжката на пистолета, стегне се и скочи напред.
— Не мърдай! — изкрещя тя.
Двамата мъже вътре вдигнаха погледи към нея, очевидно шокирани. Бяха тъмнокожи, очевидно островитяни от Южния Пасифик. Единият държеше железен лост, който бе разбил бюрото на Миюки. Другият бе въоръжен с пистолет. Понечи да го насочи към нея.
Карън стреля предупредително. От стената зад въоръжения мъж полетяха парченца мазилка. Мъжът замръзна.
— Хвърлете оръжията си или сте мъртви! — изкрещя Карън.
Не знаеше дали тези двамата разбират английски, но предупредителният изстрел пресече всякакви езикови бариери.
Крадецът замря, след което с кисела физиономия подхвърли пистолета си към нея. Другият пусна лоста.
Адреналинът бясно се покачваше, сетивата й бяха изострени. С крайчеца на окото си забеляза състоянието на кабинета. За нула време бяха успели да обърнат всичко наопаки. Чекмеджетата на шкафовете бяха извадени и съдържанието им — изсипано на пода. Забеляза с облекчение, че не бяха открили сейфа, скрит в стената зад докторската диплома на Миюки.
— Горе ръцете! — каза тя и направи знак с пистолета си.
Подчиниха се. Карън продължи да държи оръжието си насочено към тях. Охраната би трябвало да пристигне всеки момент. Трябваше просто да държи крадците под прицел.
В същия миг забеляза голите им вдигнати ръце. Татуираната змия се виждаше дори в полумрака. Разпозна символа и дъхът й секна. Това бяха иманярите от пирамидата!
Объркана и шокирана за момент, на Карън й трябваха няколко секунди, за да усети скритата заплаха. При пирамидите бяха нападнати от трима души. Тук бяха само двама. Къде тогава бе третият?
Вдясно от нея Миюки рязко пое дъх. Стоеше в сянката до вратата. Карън погледна към нея. Миюки се взираше към коридора. Карън се завъртя.
Третият крадец пристъпи в коридора откъм стълбата с пушка в ръце. Очевидно стоеше на стража.
Изстрелът бе оглушителен. Но Карън и Миюки вече не бяха там. И двете бяха скочили вътре в кабинета. Рамката на вратата се разлетя на парченца.
Единият от арестуваните се метна към хвърления на пода пистолет. Карън стреля. Ръката на мъжа отскочи сред пръски кръв. Човекът със стонове се претърколи далеч от оръжието, притиснал кървавия юмрук към гърдите си.
Карън се хвърли вътре в стаята, за да може да държи под прицел двамата мъже и вратата.
Вторият крадец продължаваше да стои с вдигнати ръце, без да помръдне. Не страхът го караше да стои неподвижно. Карън видя това в очите му. Спокойствието му бе почти нервиращо. Човекът отстъпи крачка назад и настрани покрай стената, давайки да се разбере, че няма намерение да я заплашва. Срита ранения си партньор и му излая нещо на непознатия език. Другият запълзя по пода към вратата.
Карън не го изпускаше от прицел. Не стреля. Не би могла, след като си бе възвърнала контрола над себе си. Ако смятаха да се махат, тогава нека го направят. Охраната на университета щеше да ги залови на изхода. Но причината да не стреля не бе само фактът, че и двамата бяха невъоръжени. Другият мъж не сваляше поглед от нея. В очите му Карън продължаваше да вижда спокойствие, което никак не се връзваше със ситуацията.
Човекът с пушката се появи на вратата. Преди да успее да насочи оръжието си, първият мъж рязко хвана дулото и го изби настрани. След това погледна към Карън и Миюки и заговори бързо на японски със силен акцент. После двамата хванаха ранения си другар и си тръгнаха.
Карън продължаваше да стои с насочен пистолет дори след като стъпките им заглъхнаха.
— Какво каза? — попита най-сетне тя.
— К-каза, че не знаем на какво сме попаднали. Не е трябвало никога да го вадим изпод земята. — Миюки хвърли поглед към скрития сейф, след което отново се обърна към Карън. — Каза, че това е проклятие за всички ни.
Дейвид Спенглър поведе групата си по мократа палуба, като се криеше в сенките. С настъпването на нощта бурята се бе засилила. Гръмотевиците се чуваха като далечен артилерийски огън и светкавиците превръщаха за части от секундата нощта в ден. Вълните се разбиваха в бордовете на огромния кораб и стигаха чак до палубата.
След вечеря следователите от АКБД, мнозина от които бяха хванали морска болест, се оттеглиха по каютите си и изоставиха работата си до отминаването на бурята. Освен това Дейвид бе заявил, че хангарът не е безопасен за персонала при това вълнение, особено след като в него има толкова много незакрепени предмети. Бе наредил в хангара да не влиза никой. С позеленели лица и стиснали стомасите си, хората от АКБД не възразиха. След това Дейвид постави свои хора на стража при входовете за хангара.
Настъпилата нощ и вилнеещата буря бяха идеални за продължаването на операцията. Като се скри за миг на завет до гигантската надстройка, Дейвид погледна към двамата дежурни, охраняващи наклонения тунел към хангара. Единият светна за миг с фенерчето си — знак, че всичко наоколо е чисто.
Дейвид се затича напред през проливния дъжд, притиснал обемиста кутия към гърдите си. Трима от хората му, също натоварени, го последваха с уверена стъпка през палубата.
Дейвид се промъкна в тунела и клекна до пазачите.
— Чисто ли е?
— Да, сър — доложи заместникът му. — Последният от тях си тръгна преди час.
Дейвид кимна и се обърна към останалите.
— Знаете задачите си. Отваряйте си очите на четири. Хендъл и Ролф тръгват с мен.
Двамата взеха торбите с оборудването. Дейвид вдигна кутията и ги поведе по тунела.
С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Хангарът бе оставен неосветен. Дейвид си сложи очилата за нощно виждане и включи ултравиолетовия фенер. Парчетата от самолета се появиха в мрака, очертани в тъмнопурпурно и бяло. Направи знак на спътниците си да го последват.
