миниторпеда. Макар и малки, ракетите носеха мощни бойни глави, които можеха да пробият корпуса на бронирана подводница. В Отряда за дълбочинни работи ги наричаха „подводни бичета“. Оръжията даваха допълнително превъзходство във вражески води.
Дейвид прокара пръст върху копчето за активиране на торпедата. По-рано този ден бе научил за загубата на Тайван и окупирането му от китайците. Новината не му даваше мира. Как така са изгубили острова и са го оставили на проклетите комунисти? Това бе позор и черна точка за цяла Америка. Само да можеше да вземе участие в битката…
— Сър, един от вашите хора е тук — обади се техникът. — Казва, че трябва спешно да говори с вас.
— Дайте ми го.
След кратка пауза, се обади Ролф:
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но казахте да ви съобщим, ако има промяна в… ъъъ… във втората задача.
Дейвид се намръщи. Втора задача ли? Беше така съсредоточен в графика тук и във все по-близко звучащите барабани на войната, че бе забравил за Джак Къркланд.
— Какво има?
— Целта е напуснала зоната.
Дейвид отвърна с дълга ругатня. Къркланд беше изчезнал. Но повече подробности и обяснения не можеха да се дават по радиото.
— Излизам на повърхността след две минути. Изчакайте ме в каютата да ми разкажете подробностите.
— Да, сър.
Дейвид се намръщи и потисна мислите си за Къркланд. В момента имаше работа за довършване. Завъртя подводницата около перката в подходящо положение. Погледна часовника. Бе прекарал под водата почти шест часа. След изплаването „Персей“ щеше да бъде подложен на преглед и подготвен за третото спускане за деня. Вторият пилот от флота щеше да се спусне до мястото на катастрофата на дъното на океана. А след още седем часа отново щеше да дойде неговият ред.
Но двамата пилоти не бяха единствените, чиито графици бяха така натоварени. След пристигането на изследователския екип и баржите от Мауи целият екипаж работеше денонощно. С помощта на роботите и изследователската подводница носещата рамка на лабораторията вече бе монтирана на дъното. Следобеда започнаха да спускат и да сглобяват жилищните помещения и лабораториите. Ако не се случеше нещо непредвидено, Дейвид очакваше цялата база да бъде завършена в рамките на следващите четиридесет и осем часа, а скоро след това в нея щеше да се прехвърли персоналът с оборудването.
Беше наредил базата да бъде готова за четири дни и заповедта трябваше да бъде изпълнена, дори ако за целта се наложеше да плющят камшици. Всъщност когато днес шефът на изследователския екип — геофизик на име Фердинанд Кортес — възрази срещу високото темпо, Дейвид го накара да се обади във Вашингтон. Достави му голямо удоволствие да наблюдава как Никълъс Ружиков трие сол на главата на мексиканеца по сателитния телефон. Макар да стоеше на една крачка разстояние, Дейвид успя да чуе как Ружиков крещи на учения. След тази случка, макар че отношенията си останаха напрегнати, никой не се осмели да поставя под въпрос заповедите му или определения график.
Той беше единственият командващ тази операция и нямаше да позволи някой или нещо да попречи на осъществяването й — нито смущаващата загуба на Тайван, нито пък загадъчното изчезване на Джак Къркланд. Нямаше да се провали.
Напред в полумрака се появи пристанът. Дейвид умело зави, плъзна подводницата върху потопената платформа и я прекара между самозатварящите се скоби. Когато пусна уредите за управление, крилете се прибраха сами и две С-образни щипци се допряха до керамичното тяло на подводницата.
— Закотвена и готова — обади се Дейвид.
— Закотвена и готова — потвърди техникът. — Издърпвам ви нагоре.
Дейвид чу по хидрофоните воя на хидравликата, която измъкваше прикованата подводница на повърхността. Солената вода се оттече по носа й и в бордовете й се разбиваха малки вълни, но съдът не помръдна. „Персей“ и пилотът и бяха издигнати нагоре и спуснати върху кърмата на „Мага Куест“.
Щом подводницата докосна палубата, петчленният екип я наобиколи от всички страни. Развинтиха носовата част и конусът се отвори. Дейвид се плъзна като тюлен върху палубата. Единият от техниците му подаде ръка. След шестте часа, прекарани по корем в тясното пространство, крайниците му едва го слушаха.
Щом се изправи на крака, Дейвид разкопча неопрена си и се протегна. Зад него техниците вече се бяха заели за работа — проверяваха връзките, продухваха филтрите за въглероден двуокис и зареждаха кислород в двата странични резервоара. Напомняха му технически екип от „Формула 1“. Бързи, ефективни и координирани.
Дейвид се обърна и видя Кортес, който прекосяваше палубата към него. Изстена и се изпъна. Точно в този момент единственото, което искаше, бяха душ и легло. Не му беше до разправии с геофизика. Придаде си намръщено изражение.
— Какво има, професоре?
Ако се съдеше по тъмните кръгове около очите му, човекът почти не бе спал. Дори дрехите му — панталон каки и широка фланела — бяха измачкани и неугледни.
— Една молба, командир.
— Какво?
— Питах се дали при следващото спускане лейтенант Брентли не може да отдели няколко минути и да се приближи до кристалното образувание. Видеоматериалите от предишните спускания показват някакви драскотини по повърхността му. Изглеждат прекалено равномерни, за да бъдат естествени. Смятаме, че са някакъв вид писменост.
Дейвид поклати глава.
— Всички подобни изследвания трябва да изчакат. Главният ми приоритет е построяването и оборудването на базата. След това вие и вашите учени ще можете да се заемете с проучванията си.
— Но това ще отнеме само няколко…
— Тук аз давам заповедите, професоре. — Дейвид изплю последната дума, сякаш бе обида. — Стойте настрана от кристала до построяването на базата. Онзи стълб излъчва силно магнитно поле и създава прекъсвания и проблеми с комуникациите. Няма да рискувам „Персей“, за да задоволя любопитството ви.
— Да, командир.
Макар че Кортес отстъпи, Дейвид забеляза презрение в очите му. Не му пукаше. Мексиканецът бе под негово подчинение. И щеше да прави каквото му се каже.
В другия край на палубата, до входа към кърмата, стоеше на пост един от подчинените му. Дейвид го приближи.
— Къде е лейтенант Ролф?
— В каютата ви, сър.
Дейвид кимна и мина през вратата. Изкачи се две нива към горната палуба. Беше настанил хората си на това ниво. Вратата на каютата му беше притворена. В коридора патрулираше друг от групата. Кимна му и бутна вратата на каютата си.
Ролф стана. Дейвид затвори и започна да смъква неопреновия костюм.
— И какво е станало с Къркланд? Да не би да сте изгубили кораба му?.
— Не, сър. — Ролф прочисти гърлото си. — Следим местоположението на „Дийп фатъм“ непрекъснато. Все още продължава да е до атола Кважелийн.
— Тогава какво е станало?
— Рано тази сутрин лейтенант Джефрис се зачуди защо корабът остава там толкова дълго. Направи някои проверки и откри името на Джак Къркланд в списъка на пътниците на „Куантас“, напускащи атола.
Дейвид изрита неопрена и остана гол.
— По дяволите! Кога е напуснал?
