— Преди два дни. Според разписанието явно е отишъл до Окинава.
Дейвид се намръщи. Какво търси проклетото копеле в Окинава? Отиде до банята и пусна душа.
— Знаем ли къде точно е отишъл?
— Не, сър. Имал е резервация в местния „Шератън“, но така и не е отишъл там. Обаче билетът му е двупосочен. Ще се върне след два дни.
Лицето на Дейвид потъмня. Още два дни. С нетърпение чакаше да завърши тази малка странична мисия колкото се може по-скоро. Въпреки това бе впечатлен от съобразителността на екипа си. Къркланд нямаше да им избяга, А и при цялата работа, която имаше тук, можеше да изчака още два дни.
— Много добре, господин Ролф. Искам да ми съобщите веднага щом Къркланд се върне обратно на кораба си.
— Да, сър.
Дейвид провери водата. Малката кабина се изпълни с пара.
— Сър, имаме и друг проблем — огорчено каза лейтенантът.
— Какъв?
— Не знам дали разполагаме с два дни. Според Хендъл сигналът е започнал да се влошава. Очаква след ден или два да прекъсне съвсем.
Дейвид побесня.
— Казах на Хендъл да направи всичко възможно бомбата да остане в готовност най-малко две седмици!
— Той знае, сър. Смята, че някой от чиповете може да е дал дефект. Твърди, че китайските боклуци са ненадеждни.
Дейвид стоеше прав и почти трепереше от безсилие и гняв. Не можеше да се признае за победен и започна да обмисля други евентуални възможности. Знаеше, че никой план не е така безпогрешен, както изглежда на теория. Импровизацията можеше да бъде ключът към успеха на всяка мисия. Докато мислеше за това, в съзнанието му се избистри нова стратегия.
— Добре. В такъв случай, ако Къркланд не се върне навреме, пак ще взривим кораба му.
— Сър?
— Унищожаването на коритото и екипажа му ще бъде само първата крачка към унищожаването на самия него.
Докато стоеше под горещия душ, Дейвид започваше все повече да харесва новия си план. Бавното мъчение на Джак Къркланд също си имаше добрите страни.
— Има ли гладни? — попита Карън и разкърши врата и раменете си. Виждаше размазано от дългото взиране в екраните. — Аз лично бях дотук.
Високият американец седеше прегърбен пред терминала си от лявата й страна. Сякаш изобщо не я чу.
— Гейбриъл, хайде да минем на символи четиридесет А и В.
— Разбира се, господин Къркланд.
От другата страна на американеца Миюки бе погълната от своята задача — сканираше последните страници на бележника. Обработката на данните се оказа бавна и еднообразна работа, защото компютърът трябваше да сравни всеки нововъведен знак с вече каталогизираните.
Карън погледна към работната станция на Джак. На екрана се появиха две фигури — едната от неговия бележник, а другата — от собствената им колекция.
@@@@@@@@
В бележника имаше копие на надписа от колоната, прерисувал от историка на борда на кораба му. Това понякога пораждаше неясноти. Както например в този случай. Дали двете изображения бяха на един и същи знак, или имаше някаква разлика в значението или просто в почерка на пишещия?
Докато работеха, Гейбриъл се бе научил да сравнява над двеста точки върху всеки два подобни знака. Ако сходството беше над деветдесет процента, се приемаше, че двата символа са еднакви. Ако разликата беше по-малка от петдесет процента, знакът се смяташе за достатъчно уникален, за да бъде класифициран като нов символ. Така се получаваше една сива зона в диапазона между петдесет и деветдесет процента сходство. И вече разполагаха с триста двойки символи, които попадаха в нея. Всяка двойка изискваше визуална оценка от трите човешки същества.
— Образи четиридесет A и B имат степен на сходство петдесет и два процента — обясни Гейбриъл. — Как ще класифицираме?
Джак се приведе още по-близо до монитора.
— Прилича на онези детски главоблъсканици — намерете десетте разлики между картинките.
— Първата фигура има нарисувано око, а втората няма. — Миюки бе приключила със сканирането и се облегна назад.
Джак кимна.
— Освен това първата носи две топки, а втората — само една.
Той погледна към Карън. Тя отново се изуми колко яркосини очи има този човек. Сигурно носеше контактни лещи. Не можеше да има толкова сини очи.
— Останалите части ми изглеждат еднакви — каза тя и се изкашля.
— Е, в такъв случай каква е присъдата, народе? Достатъчно ли са различни, за да ги определим като два различни символа?
Карън се премести по-близо до монитора и докосна с рамо Джак. Той не се отдръпна, а дори наклони глава към нейната. Двамата се загледаха в екрана.
— Склонна съм да омаловажа окото — каза Карън. — Но не и броя на предметите в ръката. Мисля, че несъответствието е достатъчно важно, за да ги определим като отделни символи. През изминалите дни открихме и други символи, върху които имаше различни на брой детайли — броя на лъчите на морската звезда, броя риби в устата на пеликана. Мисля, че тук имаме подобен случай. Макар и да си приличат, те определено са различни.
Джак кимна, удовлетворен от отговора й.
— Гейбриъл, бъди така добър да определиш образи четиридесет А и В като отделни символи.
— Готово. Ще продължим ли с четиридесет и едно А и четиридесет и едно В?
Карън изстена.
— Не знам за вас двамата, но аз лично умирам от глад и очите ми горят. Какво ще кажете да починем за час-два?
— Мисля, че с удоволствие бих хапнал — каза Джак. — Единственото нещо, което съм слагал в устата си през последното денонощие, беше храната в самолета.
Докато Джак се протягаше, Карън се мъчеше да не забелязва ширината на раменете му или начина, по който се издуха мускулите на врата му.
— Знам един ресторант на няколко пресечки оттук. Имат най-добрата тайванска кухня в района.
— Звучи примамливо. Колкото по-пикантно, толкова по-добре.
— Направо изкарва пришки по езика. Гаранция.
— Точно както ми харесва. Миюки стана и започна да ги пъди.
— Вие двамата вървете. Аз искам да пробвам нещо с Гейбриъл.
— Сигурна ли си? — попита я Карън.
Миюки кимна, но очите й продължаваха да следят мъжа. Когато Джак се обърна, тя смигна на Карън.
— Напълно — отвърна с дяволита усмивка.
Карън се изчерви. Нима влечението й към Джак си личеше толкова много? Изгледа свирепо Миюки, но това само накара приятелката й да се усмихне още по-широко.
— Освен това наскоро ядох тайванска храна — каза по-високо Миюки. — Но знам ти колко месеца се
