— Ето част от писмеността. Изглежда морският историк в екипа им е писал до интернет форумите и е питал за произхода й.
Дейвид гледаше петте малки изображения, прикачени към съобщението. Приличаха на онези, които бе видял под водата.
— И тя е отговорила на запитването му от Окинава, така ли?
— Да, сър. Писала е, че разполага с още примери на писмеността и желае да се срещнат.
— И Къркланд е тръгнал натам. Копелето се е заело с изследването.
— Това не е всичко, сър.
Дейвид се извърна от екрана.
— Какво още?
— По-добре сам прочетете отговора. — Ролф извика друго съобщение.
Дейвид се наведе и го прегледа. Ясно личеше, че жената знае повече, отколкото би искала да сподели. Едно нещо обаче привлече вниманието му. Намекваше за откриването на кристал, който показвал необичайни свойства.
— Мамка му! — Дейвид се изправи. — Явно има образец от кристал като нашия.
— Ние си помислихме същото.
— Ако е така, мисията ни тук е компрометирана. Никой не би трябвало да знае за кристала. Ако Къркланд се раздрънка и ако те имат образец… — Гласът му заглъхна. Ставаше неприятно. Махна на хората си да си вървят. — Изчезвайте. Трябва да говоря с Ружиков.
— Слушам, сър! — Двамата побързаха да напуснат каютата.
Останал сам, Дейвид отиде до койката и измъкна персоналния си кодиращ телефон. Във Вашингтон бе късна нощ, но информацията бе прекалено важна, за да чака до сутринта. Отвори канала и набра номера на шефа на ЦРУ. Подозираше, че поради ескалиращото напрежение между САЩ и Китай директорът сигурно все още се намира в кабинета си. Не сбърка.
— Ружиков.
— Сър, обажда се командир Спенглър.
— Знам кой се обажда — рязко отвърна директорът. Дори през сателитната връзка Дейвид можеше да усети изтощението в гласа му. — Какво искаш? Всеки момент ще избухне война.
— Да, сър. Следя комюникетата.
— По-лошо е, отколкото пише в тях — въздъхна Ружиков. — Китайците знаят, че президентът търси повод за обявяване на война. Същински хаос е. Китайският флот вече е заел позиции около Тайван — от остров Батан на юг чак до континента.
Дейвид стисна слушалката.
— А нашите сили?
— „Джон К. Стенис“ вече е в района и очаква заповеди. Но напрежението е толкова силно, че цялата каша може да гръмне, преди Вашингтон да реагира официално. Сещаш се, че съм затънал до гуша в проблеми. Така че дано ми се обаждаш за нещо наистина важно.
— Мисля, че е важно, сър. Мисията е застрашена. — Дейвид разказа за съобщенията между кораба на Къркланд и Окинава. — Ако някой друг надуши за свойствата на кристала, може да изгубим преднина.
— Добре направи, че ми се обади. — Гласът на Ружиков бе изгубил раздразнението. Дейвид се изуми на способността му да превключва на секундата от една криза към друга. Шефът на ЦРУ бързо скрои плана си: — Очевидно онази антроположка знае повече от нас. Искам да се срещнеш с нея и да я убедиш да се присъедини към екипа. Но по-важно е нейният кристал да се конфискува. Това е с черен приоритет.
— Да, сър. Разбирам.
„Черен приоритет“ бяха кодовите думи, които позволяваха на „Омега“ да стигне до летален изход. По- висок приоритет не съществуваше.
— Сигурен ли си, че наистина разбираш, командир? Ако напрежението на изток доведе до война, може да ни потрябва тайно оръжие, еквивалент на атомната бомба през Втората световна. Не можем да позволим това откритие да попадне в чужди ръце. Окинава е на един хвърлей от Тайван и не искам никакви образци от кристала там.
— Не се безпокойте, сър. Ще се погрижа лично. — Направи го — Ружиков сякаш бе готов да затвори. — А Джак Къркланд? — побърза да попита Дейвид. Ружиков въздъхна.
— Казах, че мисията е с черен приоритет. Не трябва да изтече нито думичка за онова, с което се занимавате. Запуши му устата както намериш за добре.
Дейвид се усмихна мрачно.
— Вече съм се заел, сър.
— Не ме разочаровай, командир. — Връзката прекъсна. Дейвид бавно свали слушалката, затвори и отпусна ръка върху кутията. Черен приоритет. Кръвта му закипя при тези думи. Наслади им се за момент и се изправи.
Отиде до вратата на каютата си, отвори я и нареди на подчинения си в коридора:
— Доведи ми лейтенант Хендъл. Да носи детониращия предавател.
Мъжът кимна и се втурна да изпълни заповедта.
Дейвид затвори вратата и се облегна на нея. Ще стоваря цял вагон лайна върху главата на Къркланд, помисли си той. И знаеше къде ще удари първо — право в сърцето и душата му.
Беше ред на Чарли Мълиър да приготви вечерята. Вратата от камбуза към кърмата беше отворена. Не подухваше никакъв вятър, за да прогони жега. Още от сутринта беше задушно и влажно и докато слънцето се изкачваше в небето, ставаше все по-зле. А в корабната кухня при работеща печка направо не се живееше.
Чарли обаче си подсвиркваше в такт с парчето на Боб Марли, което звучеше от касетофона до мивката. Обут само в торбести гащета до коленете, той леко се поклащаше, докато разбъркваше лютия грах и кокосовата супа, приготвени по стара семейна рецепта. Пикантната пара пареше ноздрите му. Ухили се широко.
— Какво по-хубаво от горещ дъх в горещ ден! — Пресегна се назад и включи миксера. Ревът му заглуши музиката. — И маргарита, разбира се. Много маргарити!
Завъртя се с черпака в ръка в такт с хаотичните кухненски шумове. След заминаването на Джак целият екипаж разпускаше и се наслаждаваше на кратката ваканция. А самият Чарли бе в особено добро настроение. Влага и жега, тропически острови на хоризонта… сякаш се намираше у дома на Карибите. Клекна и открехна вратата на фурната. Разнесе се аромат на печено пиле.
— Идеално!
Както стоеше клекнал, изведнъж нещо го сръга по задника. Подскочи и извика от изненада. Когато се обърна, видя Елвис, вперил очи в него. Немската овчарка отново го бутна с нос и тихо изскимтя.
— Стига си просил, старче! Надуши, че дъртият Чарли готви, и реши да намажеш и ти нещичко, а? — Той се ухили на кучето и хвана едното крилце на пилето. — Само да не кажеш на Джак, ей. Нали знаеш как мрази да просиш? Не трябва да те окуражавам.
Протегна му парчето. Елвис го подуши, отстъпи назад и погледна към отворената врата.
— Какво има, старче? — намръщи се Чарли. — Не ти харесва манджата ли?
Елвис отстъпи още назад и излая към него.
— Ей, какво ти става? На вратата застана Лиза.
— Дойде да досажда на теб — със загрижено изражение каза тя. Беше по бански — печеше се на задната палуба. — Тъкмо бях задрямала и ме събуди. Не ме остави на мира, докато не го изгоних.
Чарли изключи шумния миксер.
— Сигурно Джак му липсва. Никога досега не е напускал кораба за повече от ден.
— Предполагам.
По стълбата от долната палуба се появи Робърт.
— Вечерята готова ли е? Надуших миризмата чак в трюма. Чарли му махна с престорено
