Ружиков се изправи.
— Ще се погрижа всичко да бъде наред.
— Ако се наложи, ще стигнем чак до Пекин — сви юмрук Нейф. — Въпрос на време е да пробудим страха от Бога сред китайския народ.
— Те реагират единствено на това, сър. На силата. Няма да покажем слабост.
— Нито пък милост — навъсено добави Нейф.
Полунаведен, Джак гледаше дулото на пистолета, насочен към гърдите му. За част от секундата обмисли шансовете си да обезоръжи противника. Щеше да бъде улучен — нямаше друг начин, — но въпреки това би могъл да събори по-дребния мъж и евентуално да избие оръжието от ръцете му. Но после какво? В зависимост от това къде е ранен, щеше ли да бъде в състояние да го задържи достатъчно дълго, за да може Карън да вземе пистолета? А ако имаше и други?
— Това е водачът на групата, която ни нападна — прошепна му Карън, наполовина вдигнала ръце.
Джак си спомни разказа й и се наведе към нея:
— Мога да го поваля… но бъди готова.
— Как да помогна?
Изненада се на решителността й. Тази жена трудно губене самообладание.
— Отвлечи му вниманието…
Мъжът ги изпревари и осуети всякакви планове.
— Идва с мен — прошепна им той на развален английски. — Трябва напусне това място. Опасност.
Той свали пистолета и го затъкна в колана си.
Джак се изправи, все още изпълнен с подозрение. Погледна объркано Карън. Нейното изражение бе същото.
— Доверяваме ли се? — попита той.
Тя сви рамене.
— Не ни застреля.
Мъжът изчезна през отвора, водещ към задното помещение на сградата. Джак хвърли поглед след него. Ехото от далечните взривове продължаваше да се носи над водата. Южният хоризонт се озаряваше от експлозиите.
Карън кимна към мрачната гледка.
— Нямаме много шансове тук. Май ще е по-добре да вървим.
— Да си чувала случайно поговорката „От трън, та на глог“?
— В такъв случай ти си първи — направи му път тя. Под прозореца леко се поклащаше малка тъмна лодка.
Джак разпозна, че това е сампан — една от вездесъщите рибарски лодки в източните морета. Направена изцяло от дърво, тя бе с издължено тяло и кърмата й бе наполовина покрита с бамбук и раздърпана мушама. В нея имаше още двама мъже. Единият придържаше лодката близо до сградата и нервно поглеждаше на юг.
— Китайци идва — каза водачът им и направи знак на Джак да се качва. — Ние води вас до Окинава.
Карън настигна Джак и леко го побутна.
— Винаги можем да скочим във водата, ако стане напечено.
Като държеше раницата в едната си ръка, Джак прекрачи каменния перваз. Мъжът, който придържаше лодката, му протегна ръка, но Джак не я прие. Вместо това скочи в лодката и изгледа стоящите в нея. Тъмнокожи и дребни на ръст, те очевидно бяха островитяни от Южния Пасифик, но не можеше да определи откъде точно. Забеляза, че и двамата са въоръжени.
Карън скочи до него с недоволно мърморене. Сграбчи лакътя му, когато лодката се разклати от тежестта и. Помогна й да се задържи на крака, но тя не го пусна.
— Добре, и сега какво?
Водачът даде някакви кратки нареждания на хората си и също се качи в лодката. Направи знак на Карън и Джак да го последват под навеса.
Другите двама използваха дългите си пръти, за да отблъснат лодката между постройките. Джак разбра защо бяха успели да ги изненадат. Сампанът се движеше безшумно по вълните и тъмното дърво го правеше невидим.
Докато плаваха, Джак потърси с очи китайската подводница. Беше изчезнала — както и понтонната лодка с въоръжените мъже. Можеха да бъдат къде ли не.
Около двадесет минути сампанът бавно се носеше в мрака сред руините. Тътенът на войната на юг приличаше на далечна буря. Накрая от двете страни се издигнаха две големи постройки.
Пирамидите на Чатан.
Седнал под навеса, Джак си позволи да въздъхне с облекчение. Почти бяха напуснали древния град.
Внезапно се чуха изстрели. Куршуми разкъсаха мушамата и се забиха в старите дървени бордове на лодката. Джак блъсна Карън на пода и я прикри с тялото си. Водачът извика някакви заповеди.
От кърмата се дочу рев на мотор. Джак почувства как носът се вдигна нагоре, когато перката заработи. Сампанът се понесе напред.
Малко зад кърмата се разнесе слаба експлозия и вдигна стълб вода. Граната.
„По-бързо, по-бързо!“ — повтаряше си наум. Върху лодката продължаваха да се сипят куршуми.
Водачът, зает с руля, се наведе към Джак, извади пистолета си и му го подаде. Джак се поколеба и го взе. Мъжът посочи носа.
Джак запълзя напред.
— Джак? — тревожно извика Карън.
— Лягай долу. Веднага се връщам.
Джак запълзя към другите двама мъже, които бяха приклекнали на носа с пистолети в ръце. Стигна до тях и им обясви със знаци да изчакат сигнала му.
Извън навеса се долавяше лек бриз. Един куршум уцели десния борд и разпръсна трески във всички посоки. Зачака стрелбата да спре за момент.
Когато това стана, рязко се изправи и стреля в посоката, откъдето бе открит огънят. Другите двама последваха примера му. Джак стреля пет пъти и отново залегна. Мъжете отново сториха същото.
Следващият залп не бе така точен. Повечето куршуми прелетяха покрай тях. Сампанът вече бе набрал скорост и бързо се отдалечаваше. Джак остана на дъното на лодката. Когато излязоха извън обсега на стрелбата, мъжете предпазливо се изправиха.
Джак се надигна и бързо притича до навеса.
— Добре ли си? Карън кимна.
Очите на Джак срещнаха погледа на водача. Известно време се гледаха мълчаливо, после Джак му подаде пистолета. Мъжът взе оръжието, прибра го обратно в кобура си и им направи знак да седнат на очуканата дървена пейка.
Карън седна, но Джак остана прав. Искаше отговори.
— Кой си ти?
— Аз съм Мваху, син на Уаупау.
— Защо ни помогна? Мъжът се намръщи.
— Старейшини казват, че трябва. Бъдем наказани. Разочаровали наш велик прародител.
— С какво? — Джак посочи с пръст към Карън. — Че не сте успели да убиете нея и приятелката й миналата седмица ли?
— Джак… — тихо го предупреди Карън. Мваху се облегна на руля и извърна поглед.
— Ние не иска навреди никому. Само да защитава. Това наш дълг.
— Не разбирам — меко каза Карън. — Кого да защитавате?
