Господи!
— Чарли! Разкарайте се оттам! — изкрещя Джак.
Внезапно слушалката запращя и косата му настръхна, след което настъпи зловеща тишина.
— Чарли!
Натисна два пъти бутона за прекъсване. Появи се сигнал „свободно“. Трескаво набра отново номера на „Дийп фатъм“.
— По дяволите!
Карън застана зад него.
— Джак? Какво се е случило?
Не отговори. Чу как сателитът установява връзка, но в отговор получи само пращене. Последва тишина. Свали слушалката. Подпря се на бюрото, страхувайки се от най-лошото. Молеше се да е някаква повреда в линията. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Беше чул паниката в гласа на Робърт.
— Джак? — Карън постави ръка на рамото му.
Той бавно окачи слушалката.
— Мисля… мисля, че някой току-що взриви кораба ми.
— Готово — каза Грегър Хендъл. — Не засичам нищо от „Дийп фатъм“. Нито дори сигнал за помощ. Свършено е с него, сър.
— Чудесно! — Дейвид свали слушалките от ушите си. Малко по-рано Ролф бе успял да разбие Глобълстар кода на „Дийп фатъм“ и така можеха да засичат разговорите им. Дейвид бе подслушал последния разговор между Джак и кораба му. Остави слушалките на масата. — Какво по-хубаво от това? Джак знае, че съм аз. Чу как шибаният му кораб експлодира. И знаеше, че хората му са били още на борда.
— Свързах се с пристанищните власти в Кважелийн — обади се Ролф от компютъра си. — Да изпратя ли хеликоптер да потвърди?
— Изчакай около час. Не искаме никакви оцелели.
Хендъл изсумтя подигравателно.
— При толкова много пластичен експлозив радиусът на поражение е поне стотина метра. Нищо не би могло да оцелее.
Усмивката на Дейвид стана още по-широка.
— Добра работа, момчета. — Наведе се и извади изпод масата бутилка „Дом Периньон“. — За безупречния край на мисията.
— Именно край — ухили се доволно Ролф.
Дейвид стана и отвори бутилката. Тапата излетя с гръм и се удари в стената. Докато пенестото шампанско излизаше през гърлото, той отново вдигна бутилката.
— И това е само първата стъпка към смазването на Къркланд.
15.
Понпей
Карън седеше в просторната кабина на частния „Лиърджет“, който рулираше по пистата на летището в Понпей. Навън ръмеше ситен дъжд и покриваше с пелената си обраслите с джунгла върхове. Самолетът зави и пред тях се появя най-характерната гледка на острова — вулканът Сокес Рок, извисяващ се над Колония Харбър, наричан също Диамантената глава на Микронезия.
— Прекрасно е — обади се седящата до нея Миюки, която бе толкова изтощена, че проспа целия полет и се събуди едва когато самолетът започна да се снишава.
Карън обаче не успя да поспи. Нито пък Джак. Погледна през пътеката. Той все още стоеше вдървен на мястото си, без да обръща внимание на гледката навън. Мваху се беше изпънал до него и хъркаше.
След като се бяха качили в самолета, Джак прекара няколко мъчителни часа в опити да разбере какво е станало с кораба му. Когато най-сетне успя да се свърже с някой от местните власти, който бе склонен да го изслуша, го уведомиха, че вече са пратили хеликоптер да провери. Така че трябваше да чака. Джак нервно крачеше напред-назад из самолета, като стискаше и отпускаше юмруци. Когато най-сетне новините пристигнаха, не бяха никак добри.
„Останките от кораба лесно се забелязват, осветени от голямото горящо петно гориво.“ След това Джак не произнесе нито дума. Отиде до барчето, наля си два пръста уиски, пресуши чашата и си наля още два пъти, докато Карън най-накрая го склони да се върне на мястото си. И сега той седеше, вперил немигащ поглед напред. Когато се опита да го заговори, отговорът му бе леден и суров.
— Ще видя сметката на мръсното копеле.
И Карън бе принудена да се отдръпне и да наблюдава как светът минава покрай нея.
Пътуването бе дълго и монотонно. Преди да кацне, самолетът направи кръг над острова. Понпей имаше диаметър двадесетина километра и бе заобиколен от пръстени коралови рифове, образуващи лагуни и покрити с мангрови дървета блата. Планинската му вътрешност бе покрита с джунгли, потоци, водопади и отвесни скали.
Докато гледаше кръглия остров, Карън се бе надявала да забележи крайбрежните руини на Нан Мадол. Но в югоизточната част на острова пълзяха гъсти мъгли.
Когато самолетът доближи терминала, Миюки се облегна назад.
— Ще се оправи ли? — кимна към Джак тя.
— Мисля, че ще му е необходимо време.
Карън знаеше, че Джак се измъчва от чувство за вина. Беше изписано в бръчките на лицето му и в пустите му очи. Самолетът спря и Миюки разкопча колана си.
— Да го накараме да се размърда. Опитай да го разсееш по някакъв начин.
Карън кимна, макар и да се съмняваше, че ще успее. Едва ли би могла да го измъкне така лесно от депресията, в която бе изпаднал.
— Стигнахме ли? — протегна се Мваху.
— Да — Карън също разкопча колана си.
Джак продължаваше да седи неподвижно.
Вратата се отвори и в салона нахлу ярка слънчева светлина. Докато Миюки и Мваху вървяха към изхода, Карън седна до Джак и докосна рамото му.
— Добре ли си?
Той помълча известно време.
— Аз съм виновен… отново — глухо каза Джак. — Първо „Атлантис“, а сега и „Дийп фатъм“.
— Вината не е твоя. Той сякаш не я чу.
— Не биваше да тръгвам. Ако бях останал там, щях да успея да обезвредя бомбата.
— А може би щеше да убиеш и себе си, и тях. Тогава онзи Спенглър щеше да спечели напълно. Ако той наистина е сложил бомбата в останките на борда на „Гибралтар“, значи ти си единственият, който знае истината. Ако беше умрял, нямаше да има никаква надежда да бъде разобличен.
— Какво значение има истината? Не заслужава тази цена. — Джак най-сетне погледна към нея.
Карън бе потресена от болката, която изпълваше сините му очи. Приискай се да го притисне към себе си, да го прегърне и да не го пуска, докато болката не отмине, но знаеше, че истинското утешение нямаше да дойде от нея. Джак трябваше да намери свой собствен начин да преодолее трагедията.
— Ако искаш справедливост за приятелите си, трябва да я спечелиш — меко, но решително каза тя. — И няма да я постигнеш, като убиеш Спенглър.
Болката се смеси с гняв.
— Тогава как?
