от население, десетократно надвишаващо сегашния брой жители на острова — при това на площ, която е тридесет пъти по-голяма.
— Още едно доказателство за изчезналия континент ли?
— Може би. — Карън зави към мястото за паркиране пред руините, спря под сянката на голямо мангрово дърво и изключи мотора. След това се обърна назад към Мваху: — Ти каза, че това място е свещено за твоя народ. Преди да продължим, искам да разбера защо.
Мваху дълго време гледа навън, без да каже нищо. Когато накрая отвори уста, заговори бавно, сякаш думите му причиняваха болка:
— Това е последният дом на нашия древен учител Хорон-ко. Той дошъл тук, за да умре.
— Кога е станало това? Преди колко време? Мваху се обърна към Карън и Джак.
— Много, много отдавна.
— Но защо е дошъл точно тук? — продължи да настоява Карън.
— Защото собственият му дом бил унищожен.
— Собственият му дом ли?
Мваху отново не изглеждаше склонен да отговори. Гласът му премина в шепот.
— Той дошъл от Катуа Рейди. При тези думи Карън ахна.
— Какво има? — съвсем объркан, попита Джак.
— Според митовете — обясни тя — Катуа Рейди е мястото, откъдето пристигнали двамата братя магьосници, помогнали да се построи Нан Мадол.
Джак се намръщи.
— И смята, че учителят му бил един от онези катуани?
— Така изглежда. — Тя отново се обърна към островитянина: — На какво е учил прадедите ти Хорон- ко?
— Той учи много неща. Най-много той учи нас да пазим свещените места. Той ни казва къде са те. Знание минава от баща на син. Забранено разказва. Той казва никой не трябва отваря сърце на стари места. — Мваху впи поглед в Карън.
Тя игнорира обвинението в очите му и започна да мисли на глас:
— Тайна секта, призована да пази безбройните тихоокеански мегалити… — Обърна се отново към Мваху: — Казваш, че Хорон-ко е умрял тук.
Той кимна.
— Тук ли е бил погребан?
Той кимна отново и обърна глава към наводнените руини на Нан Мадол.
— Ще ви заведа. Но ние трябва напуснем преди нощта.
— Защо? — попита Джак.
— Суеверие, свързано с руините — обясни Карън. — Вярва се, че ако някой посрещне нощта тук, няма да доживее до следващия ден.
— Страхотно — промърмори Миюки и хвърли поглед към залязващото слънце.
— Това е само мит — каза Карън.
Всички погледи се обърнаха към Мваху. Той бавно поклати глава.
Фердинанд Кортес се возеше като пътник на борда на двуместния „Аргус“. Пилотът на подводницата, седнал отпред в свой собствен акрилен купол, вдигна палци и насочи съда под базата и нагоре към пристана в най-долното ниво. Люкът под тях се затвори и помпите заработиха.
Фердинанд гледаше как водата около купола му спада, Цялата процедура по акостирането отне по- малко от пет минути. Усмихна се на успеха си. След смъртта на жена си се бе посветил изцяло на разработването на проекта „Нептун“. Това бе цел, която навремето гонеха двамата заедно.
Функционираща дълбоководна изследователска станция.
— Успяхме, Мария — прошепна той към станцията. — Най-сетне успяхме.
На стената светна зелена лампа — централният компютър бе настроил въздушното налягане в пристана и показваше, че вече могат да напуснат „Аргус“. Фердинанд развинти купола си с помощта на механичен ключ. При отварянето се чу едва доловимо съскане от разликите в налягането. Фердинанд се усмихна.
Вдигна купола, изкатери се върху подводницата и измъкна торбата си. Пилотът остана на мястото си. Трябваше да свали до станцията още четирима изследователи.
Фердинанд пое дълбоко дъх. Въздухът бе спарен, но нищо не можеше да се направи. Никакви климатици нямаше да могат да го освежат.
Махна на пилота в знак на благодарност, отиде до вратата и освободи трите резета. От другата страна го чакаше Джон Конрад, ухилен до уши.
— Тук сме! — възкликна неговият колега и приятел. — На проклетото океанско дъно!
Фердинанд се усмихна и го потупа по рамото.
— В такъв случай защо не ме разведеш?
Не че имаше нужда от обиколка. „Нептун“ бе построен по собствените му проекти. Познаваше всеки сантиметър от базата, всяка електрическа верига, всяко копче.
Джон взе торбата му и я метна на рамо.
— Ела. Всички те чакат — каза той и пое нагоре по стълбата към второто ниво.
Докато се катереше, електронните сензори регистрираха присъствието му и отвориха люка отгоре. Всичко бе автоматизирано. Когато и двамата се изкачиха на Ниво 2, люкът се затвори сам. Поредната мярка за безопасност. Всяко ниво бе отделено от другото, освен ако някой от екипа не се намираше на стълбите. Люковете можеха също така да се затварят и ръчно в случай на прекъсване на захранването или срив на системите.
Фердинанд огледа царството си. Ниво 2 се състоеше от наредени в кръг лаборатории — биологична, геоложка, по климатология, психология и дори археологическа. Тук се намираше и малкият лазарет. Отгоре, в Ниво 3, бяха каютите, столовата, малка фитнесзала и обща баня.
Фердинанд не беше в състояние да изтрие усмивката от лицето си. Най-сетне „Нептун“ бе готов и функционираше. Докато минаваше през лабораториите, другите учени се обръщаха към него и го поздравяваха. Прие пожеланията им и продължи към собствената си бърлога — геофизичната лаборатория.
Джон вървеше до него.
— Не можеш да спреш да работиш, а?
— Как бих могъл? Особено след като онзи кретен Спенглър го няма. Спъваше ми работата още от мига, в който стъпи тук. Това може би е единствената ми възможност да съм свободен от проклетия задник и нямам намерение да пропусна момента.
Фердинанд седна на закрепения за пода стол пред гладката метална конзола. Натисна един бутон, херметическите капаци се вдигнаха и разкриха редица компютри, монитори и инструменти.
— „Персей“ при кристалния стълб ли е? — попита той.
— Ъхъ. Лейтенант Брентли чака около час и вече губи търпение. Трябваше да го убеждаваме да не взима проби на своя глава.
— Добре, добре… Ще наглеждам вземането на пробата. Не бива да рискуваме да повредим стълба.
— Аудиовръзката е на четвърти канал. Видеото — на трети. Фердинанд извика двата канала на централния монитор, — „Персей“, тук е „Нептун“. Чуваш ли ме?
— Тъй вярно, „Нептун“, чувам те добре. Тъкмо охлаждах мотора.
Фердинанд настрои монитора да приема видеосигнал от подводницата. Качеството на образа го изненада. „Персей“ се намираше на десетина метра от кристалния стълб. Многостранната му повърхност изпълваше екрана. Върху нея ясно се виждаха сребърните гравирани знаци.
— Заснехте ли го целия?
— Тъй вярно, всичко е готово и записано. Чакам само да взема проба.
Фердинанд долови раздразнението в гласа на пилота.
