Мъжът не отговори.
— Кого? — повтори Джак. Мъжът вдигна ръце към покрива.
— Света. Най-стари заръки казват ние не трябва да безпокоим каменни села, или ще ни сполети проклятие и ще ни унищожи. — Той хвърли поглед към пламъците на хоризонта. — Вече проклятието идва.
Джак се наведе към Карън.
— Разбираш ли нещо от тези дрънканици? Тя поклати глава, без да сваля очи от водача. — Мваху, разкажи ми повече за тези заръки. Чии са те?
— Думите на наш велик прародител Хорон-ко били записани много отдавна. Само старейшини ги четат.
— Старейшините на кой остров? Къде е домът ти?
— Никой остров не дом. — Той обгърна с ръка откритото море. — Това е наш дом.
— Океанът?
Той се намръщи и обърна гръб на Карън.
— Не.
— Мваху…
— Аз вече не говори за това. Старейшини ми казва да ви помогна. Аз ви помагам.
— Защо са ти го казали? — намеси се Джак. Островитянинът посочи татуировката си.
— Старейшина Рау-рен казва не можеш да върнеш отрова в зъби на змия, след като тя ухапе. — Той свали ръка в знак, че дискусията е прекратена. — Убиване на змия не добро. Само помощ може спаси вас.
— С други думи, духът е излязъл от бутилката — прошепна Карън на Джак. — Стореното зло не може да се върне назад.
— Какво зло? — попита Джак.
— Нещо свързано с това, че сме взели кристала от пирамидата.
Той се намръщи.
— Отново всичко се свежда до кристала.
— Ако старейшините му имат някакви древни текстове с предупреждения за тези руини, те трябва да са от същото време, когато градът е бил построен. — Карън възбудено скочи на крака. — Мваху, можеш ли да четеш старите писания? Той я погледна.
— Малко. Мой баща бил старейшина. Учи мен, преди да умреКарън се разрови в раницата си за лист и химикалка. Премести се по-близо до Мваху, постави листа върху дъската и грубо нарисува няколко символа. Той се наведе, без да изпуска руля.
— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита го тя. Докато гледаше листа, дишането му се учести и очите му се разшириха. След това внезапно сграбчи листа, смачка го и го хвърли в морето.
— Забранено е! — каза той през стиснатите си зъби. Карън отстъпи назад при изблика му и седна.
— Това трябва да е същата писменост — каза на Джак тя. — Но очевидно има някаква забрана да се пише на хартия.
— Може би това е начинът да запазят езика в тайна. Тя се замисли за миг.
— Може би си прав, но никога не съм чувала за подобна островна секта. Каква е тази тайна? За какво са ги предупреждавали предците им?
— Кой знае? — поклати глава Джак.
— Може би отговорът е в надписите. Ако успеем да убедим Мваху да ни помогне, това би ускорило работата ни.
— Ако можем да приемем всяка негова дума за чиста монета.
Карън въздъхна.
— Изглежда напълно честен. И определено вярва в това, което говори.
— Вярата не го прави истина.
— Предполагам. Все пак това е добра отправна точка. — Тя се наведе назад и зарея поглед в океана.
Той въздъхна и също се облегна, но не обърна внимание на гледката, а продължи да държи под око тримата им спътници. Макар и да твърдяха, че искат да помогнат, сблъсъците на Карън и Миюки с тях показваха, че могат да бъдат и опасни.
През останалото време пътуваха мълчаливо. Скоро пред тях заблестяха светлините на пристанището на Наха. Дори оттук ясно си личеше, че на острова цари смут. Американската база в южната част на пристанището беше осветена като „Таймс Скуеър“. Самолети с всякакви размери кръжаха над острова, а морето пред тях бе претъпкано с военни съдове.
Джак и Карън отидоха на носа. Тя посочи с ръка. Една от сградите на управата бе превърната в димящи развалини.
— Ракетно попадение — коментира Джак.
Очите на Карън се разшириха.
— Миюки…
Той я хвана за ръката.
— Сигурен съм, че е добре. Университетът е във вътрешността, далеч от най-вероятните цели. Освен това я защитават тридесет и девет американски бази.
Карън не изглеждаше съвсем убедена.
На път за острова лодката бе спирана на два пъти и претърсвана, преди да им позволят да продължат нататък. Джак бе доволен да види как оръжието на тримата беше конфискувано още при първото претърсване. Бе опитал да убеди Карън да изоставят островитяните и да се прехвърлят на военен катер, но тя категорично отказа.
— Мваху може би държи единственият ключ към този език — му беше прошепнала тя. — Не мога да го изпусна.
Така те останаха в сампана, докато не стигнаха до пристанището. Покатериха се на кея. Един японски офицер провери документите им. Джак се изненада, когато островитяните измъкнаха раздърпани и окъсани паспорти.
Офицерът им върна документите и заговори на английски:
— Избрали сте неподходящ момент за обиколка. Имаме голям наплив бежанци от юг. Опитваме се да препратим колкото се може по-голяма част от тях на север. А всички останали цивилни се евакуират през международното летище.
— Да не би да евакуирате цялото население на острова? — попита Джак.
— Или го настаняваме в бомбоубежищата. Толкова, колкото могат да поберат. Не очакваме сраженията да достигнат яо нашите брегове, но предпочитаме да не рискуваме. Всеки момент може да последва поредната ракетна атака. Съветвам ви да си съберете личните вещи и да отидете на летището.
Карън кимна.
— А университетът?
— Вече е опразнен. — Мъжът им направи знак да продължат. Към пристанището приближаваха и други лодки. — Късмет!
Джак поведе Карън и Мваху към града. Другите двама островитяни останаха на сампана. Карън се изравни с Джак.
— Ами ако Миюки вече е тръгнала?
— Ще ни чака. Не мога да си представя да напусне лабораторията си, освен ако не я изнесат ритаща и пищяща оттам.
Карън се усмихна на думите му. Без да мисли, Джак я прегърна около кръста. Карън се притисна и се сгуши в него.
Никой от двамата не проговори. Заедно със следващия ги Мваху тръгнаха през разрушения от земетресенията град към автобуса, който все още обслужваше университетския район. Пропътуваха няколко спирки, а после мълчаливо закрачиха към компютърния център.
Когато стигнаха до стълбите, Карън посочи към петия етаж. Не светеха никакви лампи. Оказа се, че входът е заключен, а фоайето тъне в мрак.
