— Мисля, че ще се оправим и сами. Освен това си имаме собствен водач — тя кимна към Мваху.
Лодкарят ги погледна унило и им махна да вървят към лодките.
— Менлау — Карън тръгна по кея, следвана от останалите.
Джак се изравни с нея.
— Този образ е същински капиталист — промърмори той. Миюки ги настигна при канутата и погледна към увисналото над хоризонта слънце.
— Да тръгваме. Не ни остава много дневна светлина. Карън въздъхна. Знаеше, че приятелката й още се тормози от предупрежденията на Мваху.
— Миюки, та ти си компютърен специалист! Откога започна да вярваш в духове?
— Като гледам това място, започвам да се двоумя. — Над главите им прелетяха двойка плодни прилепи. Някъде далеч се чу самотен крясък на птица. — Ама че е зловещо!
Карън придърпа една от лодките.
— Е, за едно нещо си права. Трябва да тръгваме. Защо двамата с Мваху не се качите заедно? Ние с Джак ще вземем другото кану.
Миюки кимна и се качи в лодката, докато Мваху я придържаше. След това островитянинът умело се прехвърли вътре.
— Сигурен ли си, че можеш да ни заведеш до гроба на твоя древен учител? — попита Карън.
Мваху кимна.
Карън се обърна към второто кану. Джак вече се бе настанил на кърмата. Тя внимателно стъпи на носа и вдигна веслото.
— Всички ли са готови? Получи дружно потвърждение.
— Да тръгваме тогава!
Карън налегна греблото и кануто плавно се отдели от кея. Миюки и Мваху се насочиха към базалтовата порта, водеща към руините. След нея градът се ширна пред тях. Високи дворци, ниски гробници, зали, миниатюрни замъци, обикновени къщи. Всичко това оградено с пълни с вода канали. Мангровите дървета надвисваха отгоре им. Същински лабиринт от вода, камък и избуяла растителност.
Карън мълчаливо гребеше, а Джак управляваше кануто със завидно умение. Направиха завой в тесен канал. Пътуваха през мястото, известно като „централната част“ на Нан Мадол. Каналите тук не бяха по- широки от метър, заобиколени от притиснатите един до друг базалтови острови. Джак продължи да следва зигзагообразния курс на Мваху.
— Много си добър — отбеляза Карън, когато Джак ловко промъкна кануто под завеса от увивни растения, отрупани с бели цветове. — Да не е част от уменията ти на тюлен?
— Не — засмя се Джак. — Научих се, докато плавах по реките и бързеите на Тенеси. То е като карането на колело. Никога не се забравя.
Карън се обърна напред и скри усмивката си. Радваше се, че отново чува смеха му. Отпусна се назад, докато бавно се плъзгаха към сърцевината на развалините, прекосявайки ту потънали в сенки, ту окъпани от слънцето канали. Някои от Участъците бяха тъй обрасли с папрати и мангрови клони, че й се искаше да има мачете. И през цялото време ги обкръжаваха базалтови греди, чиито призматични кристали проблясваха на залязващото слънце. Стените се издигаха на девет-десет метра нагоре, прекъсвани от случайни прозорци или входове.
Най-накрая каналите станаха по-широки. От дясната им страна се появи особено голям базалтов остров с масивна постройка отгоре. Чудовищната конструкция от гигантски греди и каменни блокове се издигаше на повече от дванадесет метра.
— Нан Довас — посочи Карън. — Централният замък на града.
Плъзгаха се покрай обраслите с папрат брегове на обширния остров. Имаше многобройни входове — някои непокътнати, други срутени.
— Страхотно — обади се Джак.
Минаха покрай още един вход, пазен от огромен базалтов блок. Карън обясни:
— Това е един от входовете към мрежата от подземни тунели. Проходите още не са изследвани напълно и се смятат за връх на инженерното майсторство. По-нататък на запад има още едно островче, наречено Даронг, с изкуствено езеро. На дъното му има подводен тунел, който води до ръба на рифа. Така рибата може да стига до езерото и да бъде ловена на място.
— Невероятно!
Джак натисна греблото и насочи кануто встрани от замъка. Мваху продължаваше към другите открити части на града. Носеха се над кораловия риф, пълен с анемонии и пъстроцветни риби.
Оттук ясно се виждаше дигата от базалтови греди и плочи. Високите монолити мълчаливо се вглеждаха в океана като някакви древни стражи. От време на време се виждаха тесни отвори — порти към откритото море.
След няколко минути отново навлязоха в лабиринта от островчета. Не след дълго Карън се озова в тесен канал, чиито стени бяха отрупани с малки розови и сини цветчета. Вдъхна дълбоко.
Силен плясък отвлече вниманието й.
— Пчели — предупреди я Джак. Карън се усмихна.
— Остави ги на мира и те няма да те закачат. — Усети нещо да пълзи по ръката и, подскочи уплашено… и разбра, че Джак я гъделичка с дълъг стрък изсъхнала трева. — Много смешно! — намръщи му се тя.
Той хвърли тревата с възможно най-невинното изражение на лицето си.
Карън отново се обърна напред, поставила греблото на коленете си. Изглежда Джак най-сетне излизаше от шока, в който бе изпаднал.
Гласът му този път прозвуча малко по-сериозно:
— Имаш ли някаква представа накъде ни мъкне нашият приятел?
Тя измъкна картата си и я разтвори. Огледа островчетата наоколо и се наведе над картата. — Хмм… — Какво?
— Мога да предположа накъде сме тръгнали. Недалеч оттук има едно свещено място — тя вдигна поглед, докато завиваха покрай една висока стена.
Пред тях се появи огромен остров, по-голям дори от Нан Довас. Но вместо един замък, върху него се издигаше обширен комплекс от сгради и порутени стени.
Мваху насочи кануто си към брега.
— Пан Кадира — каза Карън. — „Забраненият град“ на Нан Мадол.
— Защо забранен? — попита Джак.
— Никой не може да обясни. Името се предава от поколение на поколение.
Джак насочи лодката към брега и спря до другото кану.
— Изглежда скоро ще разберем.
Задържа кануто, докато Карън слезе на сушата. Когато тя се присъедини към Миюки и Мваху, Джак привърза двете лодки към стеблото на едно самотно мангрово дърво.
— Оттук — тихо каза Мваху.
Погледът му се стрелкаше към дълбоките сенки, докато ги водеше по тясната пътека през гъстата растителност към големия засводен вход.
Зад портата се разкри широк каменен площад. В цепна, тините бяха пробили треви и цветя. От лявата им страна лежаха останките от старите крепостни стени. Отдясно се издигаха двуетажни сгради с тесни входове и мънички прозорци. А пред тях, като разрязваше площада на две, се простираше тесен канал — изкуствена пукнатина с широк мост отгоре.
— Ама че горещина! — изсумтя Миюки, изтри лицето си с носна кърпа и извади малко чадърче.
Понпей бе известен с честите си валежи, но този ден на небето не се бе появило нито едно облаче. Миюки разтвори чадъра си и се скри под сянката му.
Всички заедно прекосиха площада.
На Карън й се искаше да разгледа наоколо, но Мваху продължаваше целеустремено напред, без да поглежда около себе си. Поведе ги през моста към високата сграда на отсрещната страна на площада. Извисяваше се поне на дванадесет метра над площада и от централната й част продължаваха две ниски странични крила.
Карън пристъпи до Мваху.
