От докосването костите на пръстите се разпаднаха на прах. След това, подобно на плочки на домино, останалата част от скелета също започна да се разпада. Гръдният кош хлътна, бедрените кости и тазът се раздробиха, черепът се натроши на малки парченца. Не след дълго от скелета не остана нищо.
— От пръст сме направени и на пръст ще станем — промърмори Джак.
Карън държеше платинената книга в ръцете си, потресена от собственото си безразсъдство и оскверняването на гроба.
Зад нея Мваху зарида.
— Обречени сме! — изстена той.
Сякаш в потвърждение на думите му първият куршум уцели базалтовия олтар и парченца скала ужилиха лицето на Карън.
Адмирал Марк Хюстън се изкачи през петте нива към мостика на „Гибралтар“. Пътуваха с пълна пара от Гуам, където преди два дни бяха оставили цивилния екип от АКБД и останките от Еър Форс 1. Там също „Гибралтар“ бе попълнен с обичайното си въоръжение — четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“ и „Кобра“, пет изтребителя бомбардировачи „Хариър“, както и десантни амфибии. Всичко необходимо за безопасното дебаркиране на морските пехотинци на Окинава и за осигуряване на допълнителна защита на острова.
Новините от региона ставаха по-лоши с всеки изминал час. Очевидно китайските военноморски и военновъздушни сили бяха твърдо решени на всяка цена да задържат Тайван.
Хюстън мина през заключващата се с шифър врата и поклати глава. „Пълно безумие! Нека китайците да си задържат проклетия остров.“ Беше прочел докладите на разузнаването за съглашението, подписано между лидерите на Тайпе и Пекин. По нищо не се различаваше от съглашението, прието при присъединяването на Хонконг и Макао. Както обикновено, всичко щеше да опре до бизнеса. Също както в Хонконг, китайците нямаха никакъв интерес да отслабват икономическата база на Тайван.
Въпреки това можеше да разбере позицията на държавната администрация. Президентът Бишоп беше убит. Независимо дали висшите кръгове в Пекин знаеха за заговора или не, престъплението не можеше да остане безнаказано.
Когато разбра за ескалиращия конфликт, Хюстън сам предложи да остане на борда и да продължи към фронта. Там имаше нужда от по-спокойни глави. Трябваше да огледа обстановката и да даде препоръките си на Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили.
Изкачи последната стълба и стъпи на мостика на „Гибралтар“. Коленете му протестираха от болка. Около навигационното оборудване, картите и комуникационните възли се тълпяха заети хора.
— Адмиралът на мостика! — извика мичманът.
Всички се обърнаха към него. Направи им знак да продължат работата си. Капналият от умора капитан Бренинг излезе от кабината си. Изглеждаше така, сякаш през последните три дни бе спал не повече от час.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Извинявайте, че ви обезпокоих. Просто дойдох да се по разтъпча. Как вървят нещата?
— Чудесно, сър. Намираме се на тридесет и шест часа път и сме готови.
— Отлично.
Капитанът кимна към кърмата.
— Сър, командирът на морските пехотинци уточнява дебаркирането. Мога да го уведомя, че сте тук.
— Не е нужно.
Хюстън се загледа през зеленикавите стъкла на мостика. Навън валеше. Дъждът не бе спрял през целия ден и мъглите скриваха хоризонта. След като бе стоял в каютата от сутринта, уточнявайки различни подробности с Вашингтон, основната причина, поради която се качи тук, бе да види слънцето. Беше си помислил, че така поне ще успее да се разведри и да прогони мрачните си мисли. Но вместо това усети как тежестта в гърдите му се усилва. Колко души щяха да умрат през следващите няколко дни?
Лейтенантът при свързочната станция свали слушалките си и се обърна към капитана.
— Сър, имаме кодирано обаждане от Пентагона. Искат да говорят с адмирал Хюстън.
Капитан Бренинг кимна към кабината си.
— Господин адмирал, ако желаете, можете да използвате моята стая.
Хюстън поклати глава.
— Това вече не е моето място, капитане. Ще се обадя оттук. — Той отиде до лейтенанта и взе слушалките. — Адмирал Хюстън.
Докато слушаше, усети как студът на метала под краката му запълзя нагоре по костите. Не можеше да повярва на онова, което чуваше, но нямаше друг избор.
— Да. Разбрано — свали слушалките и ги подаде на лейтенанта.
Останалите очевидно забелязаха смайването му. Мостикът потъна в мълчание.
— Сър? — пристъпи към него капитан Бренинг. Поразен, Хюстън примигна няколко пъти.
— Май ще приема предложението да използвам кабината ви.
Той се обърна и тръгна към вратата, като направи знак на Бренинг да го последва. Щом влязоха, затвори зад себе си и се обърна към капитана.
— Джон, току-що получих нови заповеди и нова цел.
— Накъде трябва да тръгнем?
— Към Тайван. Капитанът пребледня.
— Заповедта е директно отгоре — завърши Хюстън. — Официално сме във война с Китай.
16.
Игра на котка и мишка
— Залегнете! — извика Джак и дръпна Карън надолу. Куршумите свистяха през откритото пространство. Джак бързо прецени ситуацията, докато четиримата приклекнаха под прикритието на базалтовата крипта. „Карабини. От две места.“ Опита се да открие снайперистите покрай стените, но огънят беше много силен.
Огледа останалите. По бузата на Карън течеше кръв.
— Добре ли си?
Тя кимна с ококорени очи и докосна бузата си.
— От камъните е — моментният й шок премина. Напъха платинената книга в раницата си.
Джак изгледа подозрително Мваху.
— Знаеш ли нещо за това? Островитянинът енергично поклати глава.
Джак се облегна на камъка. Мислеше бързо. Никой не бе улучен. Защо? Бяха идеална мишена. Не би трябвало да оцелеят при изненадваща атака. Стрелбата спря.
— Опитват се да ни задържат тук — каза на глас той. — Искат нещо от нас. В противен случай досега да са ни убили.
— Но какво е това нещо? — гневно се обади Миюки.
— Кристала — отговори Карън. — Очевидно всички искат тъкмо него.
Джак кимна. Пропълзя до ръба на криптата. Кристалната звезда все още лежеше върху капака на гробницата.
— Не мога да го достигна. Трябва някой да отклони вниманието им. — Той погледна през рамо. — Миюки…
Дребната японка кимна, след като Джак набързо й каза плана си, и се промъкна към противоположната страна на базалтовия ковчег.
— По мой знак — прошепна Джак. — Раз… Два… Три!
