— Това ли е гробницата на Хорон-ко?
Мваху не отговори. Направи неопределен жест да запазят мълчание. Когато стигна до широкия вход на централната част, той спря и склони глава. Устните му безмълвно зашепнаха нещо.
Карън и останалите чакаха.
След като приключи, Мваху пое дълбоко дъх и ги поведе навътре. Карън го следваше по петите.
Преддверието бе тъмно и освежаващо хладно. Карън се изненада колко чист беше въздухът тук. Само слаб дъх на сол и влага. Късият проход водеше към обширна камера. Звуците от стъпките им отекваха някъде далеч над главите им. Карън разрови в торбата си и измъкна малкото фенерче писалка. Тънкият лъч проряза мрака и освети празните стени и тавана.
Базалт и пак базалт. Никакви кристали, никакви признаци за надписи.
Мваху й се намръщи, но продължи да ги води нататък.
Джак подсвирна.
— Ама че огромно място! Ти го описа, но да го видиш с очите си… Сигурно са били необходими хиляди хора за построяването само на тази сграда, дори с помощта на двама братя магьосници.
Карън само кимна, прекалено прехласната, за да може да отговори.
Излязоха от огромната зала и продължиха по следващия нисък проход. Плътната каменна маса сякаш се стовари върху главата на Карън. Не страдаше от клаустрофобия, но надвисналата тежест я потискаше. Проходът рязко зави и пред тях грейна слънчева светлина.
Мваху ги поведе към някакъв заден двор. Карън пристъпи под ярките слънчеви лъчи и жегата. Миюки отново отвори чадърчето си.
Някогашните високи стени около мястото лежаха съборени. Напуканите базалтови греди бяха нападали върху големите каменни блокове и по-малки камъни. Въпреки това мястото и сега изглеждаше тържествено. Макар да бе под открито небе, Карън усети върху себе си тежестта на вековете.
Сякаш за да засили този ефект, в центъра на двора се издигаше олтар — масивен изсечен базалтов блок. Беше дълъг четири метра и висок един. По размерите му предположи, че тежи няколко тона. Всички пристъпиха към него, привлечени от блясъка му на последните слънчеви лъчи. Никой не можа да се въздържи да не го докосне.
Мваху падна на колене.
Карън запомни мястото, където бе коленичил. Колко ли поколения негови предшественици бяха идвали на поклонение тук, запита се тя и отиде до него.
— Това ли е надгробният камък на древния учител?
Той кимна с наведена глава. Джак обиколи камъка.
— Не виждам никакви надписи. Нищо.
Мваху стана и направи знак на Карън да изрази уважението си и да коленичи. Тя кимна. Не искаше да го обижда, затова пусна раницата си и коленичи. Мваху посочи към камъка.
Тя се взираше, без да разбира дали трябва да се поклони да каже молитва или да направи нещо друго. Когато погледна към мястото, където сочеше Мваху, веднага получи отговора.
— О, не!
— Какво има? — попита Джак. Миюки застана от другата и страна.
— Елате да видите. — Карън стана, отиде до олтара и изчисти с длан повърхността му. Не беше зрителна измама. — Не се изненадвам, че не го забелязахте. Може да се види само ако си на колене.
— За какво говориш?
Тя задърпа Джак за ръката надолу така, че нивото на очите му да се изравни с повърхността на олтара.
— Ето там — посочи Карън.
Челюстта на Джак увисна.
— Звезда!
— Врязана толкова плитко или така заличена от времето, че може да се види само под такъв голям ъгъл.
Той се изправи.
— Но какво означава това?
Миюки също погледна и отговори изпод чадъра си:
— Същата като в пирамидата. Трябва ни кристалът. Карън кимна и бръкна в раницата си.
— За какво става дума? — все още объркан, попита Джак. Тя не му бе разказала как бяха използвали кристалната звезда. Измъкна малката черна торба и я отвори. Зад нея Мваху ахна с благоговение. Тя отиде до олтара, следвана от останалите, и внимателно постави кристала върху едва забележимото изображение. Съвпадаха перфектно. Карън затаи дъх, без да знае какво да очаква. Не се случи нищо. Разочарована, тя отстъпи назад.
— Кристалната звезда е ключът, но как действа? Миюки се бе навела над камъка.
— Спомни си в пирамидата — последният ключ е тъмнината.
Карън бавно кимна. Трябваше да настъпи пълен мрак, за да се задейства ключът в пирамидата в Чатан.
— И какво ще правим? — попита Джак. — Ще чакаме насипването на нощта ли?
На Миюки сякаш й прилоша от това предложение.
— Не зная… — Карън огледа камъка. Нещо не беше наред. И тогава се сети — симетрията и баланса на пирамидите в Чатан. Ин и ян. — Разбира се!
— Какво? — пристъпи към нея Джак.
— Не ни трябва тъмнина! — Тя направи знак на Миюки да отстъпи. Чадърът на приятелката и хвърляше сянка върху камъка. Слънчевите лъчи окъпаха кристала и звездата пламна и разпръсна блясъка си. — Трябва ни светлина!
От камъка се чу силно изпукване. Всички отстъпиха няколко крачки назад. Само Карън остана, без да помръдне.
По стените се появи тънка цепнатина. Тя бележеше дебелия десетина сантиметра капак, поставен върху каменния блок.
Карън пристъпи напред.
— Внимавай — предупреди я Джак.
Тя докосна капака и натисна. Плочата се отмести толкова лесно, сякаш бе направена от стиропор.
— Лек е като перце!
Джак приближи, без да сваля поглед от кристалната звезда. Заслони я с длан от слънчевите лъчи.
— Опитай сега.
Тя опита. Плочата не помръдна.
Джак махна ръката си, за да изложи звездата отново на слънчева светлина, и премести каменната плоча само с един пръст.
— Звездата по някакъв начин променя свойствата на базалта.
Карън бе потресена.
— Изумително. Ето как са се „носели“ по въздуха камъните.
— На мен ми прилича на чиста магия, дума да няма. Миюки посочи към вътрешността на камъка.
Карън се наведе, докато Джак отместваше капака до края. Отвътре в олтара имаше издълбана ниша, облицована с блестящ метал. Карън го докосна.
— Платина. Джак кимна.
— Точно както в разказа ти за платинените ковчези, открити от японците на дъното на океана по време на войната. Карън кимна.
— Но този ковчег не е празен. Вътре лежаха човешки кости.
— Хорон-ко — прошепна Мваху до рамото на Карън.
Карън огледа останките. По костите бяха полепнали няколко парченца прогнил плат, но онова, което привлече вниманието й, бе обкованата с платина книга в костеливата ръка на погребания.
Внимателно посегна към нея.
— Не! — извика Мваху.
Карън не можеше да се сдържи. Сграбчи книгата и я вдигна.
