Миюки вдигна чадъра си нагоре във въздуха, разтвори го и го размаха.
Стрелбата незабавно се възобнови и куршумите разкъсаха плата на чадъра. Миюки изпъшка уплашено, но продължи да го държи изправен.
Джак се заслуша. И двамата снайперисти стреляха. Добре. Хвърли се покрай ръба на криптата, грабна кристалната звезда и се метна назад към прикритието, като притискаше артефакта към гърдите си.
— Кървиш — каза Карън.
Джак погледна надолу. Върху кристала имаше червена следа. Не бе усетил куршума, засегнал ръката му. Снайперистите бяха ужасно бързи. Не биваше да ги подценява.
— Добре съм. Това е само драскотина.
Карън пропълзя до него, измъкна кърпата си и стегна здраво ръката му с нея.
— Ох!
— Стига си ревал, бебе такова.
Дори в незавидното положение, в което се намираха, Джак не можа да се сдържи и се ухили.
Стрелбата отново спря.
— И сега какво? — попита Миюки.
— Искат да ни задържат тук. Което означава, че идват и други.
Мваху допълзя до тях.
— Знам таен изход от Забранен град. Но трябва да се върнем там — той посочи тъмното помещение в централната сграда.
Джак погледна натам и прехапа долната си устна. Входът се намираше само на десетина метра — но без разлика можеха да бъдат и сто. Щяха да останат под прицела на снайперистите прекалено дълго.
— Рисковано е.
Карън грабна раницата си и отвори страничния джоб. — Имам идея — тя измъкна пакетче дъвки „Трайдънт“.
— Страхотно — каза Джак. — Тъкмо се притеснявах за устната си хигиена.
Тя му се ухили.
— Остави кристала на земята.
Когато Джак се подчини, тя обърна звездата наопаки и отвори пакетчето. Пъхна една дъвка в устата си, подъвка няколко секунди, след което я извади и я лепна върху кристала.
— Какво…
Тя кимна към капака и Джак разбра.
— Дай да ти помогна. — Грабна няколко дъвки и трескаво ги задъвка.
Миюки ги зяпна, сякаш и двамата се бяха побъркали. Джак лепна дъвката върху кристала и го повдигна. Карън погледна звездата. — Мисля, че е достатъчно.
— Трябва ли да я поставя точно на мястото й?
— Не знам. Само гледай да е осветена.
Джак сграбчи артефакта с дъвката нагоре. Пое дълбоко дъх и залепи кристала до най-близкия край на каменния капак. Натисна силно и завъртя звездата, за да залепне здраво. Дръпна ръката си в мига, когато стрелбата се поднови и куршумите започнаха да рикошират от камъка. Погледна ръката си и я протегна към Карън.
— Виж, мамче, никакви дупки.
— Много смешно. Провери капака.
Легнал зад прикритието си, Джак се протегна към подаващия се край на капака и го бутна. Скалата се затърка в скала и капакът се вдигна няколко сантиметра нагоре.
— Лек е като перце.
— Тогава да си разкарваме задниците оттук.
Джак примъкна капака към тяхната страна на криптата след което се изправи, като вдигна капака между себе си и стрелците подобно на щит. Куршумите удариха камъка.
— Уф! — Джак усети попаденията чак в раменете си, но щитът издържа. Отстъпи назад, като помъкна капака вдигнат вертикално, така че и останалите да могат да се скрият зад него. — Добре, време е да си обираме крушите.
Тръгна заднешком, като прикриваше останалите. Само пръстите му стояха изложени на открития огън. Молеше се стрелците да не са толкова добри, че да му отнесат някой пръст.
— Гледай кристалът да е на слънце — напомни му Карън. — Почти стигнахме.
Куршумите продължаваха да блъскат импровизирания щит. Ръцете на Джак започнаха да се хлъзгат, изтръпнали от силните рикошети.
— Още малко… — обади се Карън.
Джак пристъпи в тъмното. Направи още една крачка и изведнъж тежестта на камъка внезапно се завърна и го свари неподготвен.
— Назад! — извика той, когато плочата започна да се накланя към него.
Някой го сграбчи за колана и рязко го дръпна назад. Той направи няколко крачки, препъна се и се друсна тежко по задник. Капакът се стовари на земята, като за малко не премаза пръстите на краката му. Джак се изправи в клекнало положение. Карън бе паднала на колене и в момента се изправяше, като изтупваше ръцете си.
— Благодаря — каза и той.
— Вземи кристала — посочи тя към пукнатия капак. Джак сграбчи звездата и я изтръгна от базалта. Даде я на Карън, която я напъха в раницата си. Куршумите продължаваха да плющят около входа, но и четиримата бяха достатъчно навътре и не бяха изложени на пряк огън.
— Продължавайте нататък. Няма да сме в безопасност още дълго.
— Оттук — изсъска им Мваху в другия край на тунела. — Бързо. Някой идва.
Джак и Карън се присъединиха към другите двама на входа на голямата централна зала. Джак видя в отсрещния край на помещението лъчове на фенери. Изходът беше затворен.
— Оттук — прошепна Мваху и се промъкна покрай стената отляво.
Групата се прокрадна в мрака покрай стените. Джак се протегна назад и хвана Миюки. Пръстите на японката трепереха. Той стисна окуражително ръката й. Последваха Мваху до ъгъла на голямата зала. От отсрещния коридор се дочу приглушен разговор. Не можеха да разпознаят думите, но от гневния тон Джак заподозря, че снайперистите са съобщили по радиото за неуспеха си да ги задържат на място. Светлините бързо се приближаваха.
„По-бързо!“ — мислено подтикна той Мваху.
Лъч на фенер освети залата. Някой влезе. Джак бутна Миюки зад себе си.
Тихо съскане го накара да се огледа. Едва забеляза в тъмнината Мваху, клекнал до тънка цепнатина в стената. На височина стигаше до коляното на Джак и бе не по-широка от раменете му. Карън вече се бе промъкнала вътре, като бе избутала раницата пред себе си. Мваху се взираше със страх към хората, които влизаха в залата.
Джак беше сигурен, че ще ги хванат.
Бутна Миюки към отвора и дребната японка без всякакво колебание изчезна в гърлото на тунела. Джак направи знак на Мваху да я последва. Той бе единственият, който знаеше къде да вървят след това.
Островитянинът се пъхна в отвора.
Зад Джак се появи нова светлина. Обърна се, както бе клекнал. Светлината идваше от прохода, водещ към двора. В залата влязоха тъмни фигури. Снайперистите. Двете групи си размениха знаци с фенерчетата. Един от лъчите се насочи към Джак.
Той се хвърли на пода. Лъчът мина точно над него, без да спре.
Джак запълзя на колене и лакти по пода и се пъхна в цепнатината. Едва не се заклещи. Задържа дъх, сви рамене и се плъзна още по-навътре. Като се подпираше на лакти в пръсти, той се запромъква надолу по шахтата, очаквайки всеки момент лъчите да го открият. Най-сетне краката хлътнаха в тунела. Спря, подтискайки въздишката си на облекчение, погледна напред… но не видя нищо. В тунела бе непрогледен мрак. Единственият признак за присъствието на останалите бе приглушено тътрене на крака.
Наведен в тесния и нисък тунел, тръгна по него, като се водеше по шума. С рамене и с нокти се подпираше в грубите стени. В тъмнината бе като ослепял. Колко ли бе дълъг този проход?
