— Къде отиваш? — обади се Миюки.
— Знаят, че ще се опитаме да излезем през портата. Но ако тръгна с фенерчето натам — Карън посочи обратната посока, ще им се наложи да ме последват.
— Карън…
Тя се протегна и хвана приятелката си за рамото.
— Върви. Аз те насадих във всичко това. И аз ще те измъкна.
— Не ми пука кой ме е насадил.
— На мен пък ми пука. — Ревът на двигателя приближаваше. — Вървете!
Карън отстъпи назад и скочи в канала, като държеше фенерчето високо над главата си. Водата тук беше съвсем плитка и едва стигаше до кръста й. Опита се да ходи, а след това заплува колкото се може по-далеч от портата. Чу зад себе си плясъците, когато Миюки и Мваху също скочиха във водата и поеха към изхода.
Останала сама, Карън плуваше в мътната вода, като се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и останалите. Скоро изгуби от поглед изхода. Заобикаляха я само тъмни стени.
Но не беше напълно сама.
Чу рева на джета, който се носеше право към нея.
Дейвид седеше в джета зад Джефрис. Стисна зъби и мислено изруга. Къркланд се опитваше да го направи на глупак.
Малко след експлозията му се обади лейтенант Джефрис. Дейвид почти беше забравил, че го е пратил да огледа мястото, където Къркланд се криеше отначало. Лейтенантът докладва, че няма и следа от други хора.
Тази новина го озадачи. Къде беше успял да ги замъкне? В края на краищата главната му цел бе да отвлече канадската антроположка и да и отнеме образеца от кристала. Обхванат от подозрения, нареди на Джефрис да дойде да го вземе. Двамата щяха да претърсят околните островчета. Спътниците на Джак трябваше да бъдат все някъде.
Беше чист късмет, че успя да ги засече. Тъкмо слагаше очилата си за нощно виждане, когато забеляза светлинка недалеч от брега, на около четиристотин метра от тях. Веднага разбра какво означава това. Беше чел за подземните проходи.
Докато Джак отвличаше вниманието му, останалите почти се бяха измъкнали от капана. Но Къркланд се провали, помисли си със задоволство Дейвид. Саможертвата му не постигна нищо.
Докато двамата с Джефрис се носеха през руините, Дейвид свали пушката си. Целта бе в обсега и. Светлината изгасна за миг, но след това се появи отново.
— Движи се обратно на изхода! — извика му Джефрис.
— Виждам. Продължавай след тях. Сигурно се опитват да стигнат до друг тунел. Трябва да ги настигнем, преди да се скрият.
Джефрис кимна, завъртя рязко джета и се понесе към целта. Караха на зигзаг сред лабиринта от островчета. Дейвид се държеше здраво за кръста на лейтенанта, опрял пушката си на рамо. На острите завои вълните под плъзгачите на джета се удряха в стените и се стоварваха обратно отгоре му. Той не обръщаше внимание на пръските.
— Точно пред нас са! — Джефрис рязко наклони джета и взе следващия завой.
— Пресечи им пътя, ако се наложи! — извика Дейвид.
Джефрис се понесе по канала към следващия завой. Когато закова на място, изпод плъзгачите се вдигна същинска водна стена. Източникът на светлината лежеше точно пред тях.
Дейвид се изправи.
— Мамка му!
Мъничко фенерче писалка бе закрепено в основата на клон на мангрово дърво. Наоколо нямаше никого. Беше изигран… отново.
Радиото изпращя в ухото му. Беше Ролф.
— Сър, не открихме никакви следи от тялото на Къркланд.
Съмнението се засили. Особено след поредния номер.
— Кой го застреля?
— Сър?
— Кой скапаняк се обади по радиото и каза, че е видял Къркланд и го е застрелял!
Тишина. Никой не отговори.
— Някой от вас изобщо стрелял ли е с проклетата си пушка? Отново тишина.
Едва сега се сети, че убитият му подчинен имаше не сама оръжие, но и радиостанция. По дяволите! Джак беше инсценирал собствената си смърт и се бе представил по радиото за един от групата.
— Мамка му! — Докосна микрофона си и изкрещя: — Намерете проклетото копеле!
— Какво има? — попита Джефрис и изключи двигателя.
— Къркланд! Измъкнал се е!
Когато се стовари в седалката, Дейвид чу едва доловим плясък наблизо. Замръзна и даде знак на Джефрис да мълчи. Имаше още някой.
Джак бавно изплува на повърхността в другия край на развалините. Останал само по боксерки, той тихо мушна пушката си под гъстите папратови листа покрай брега и се ослуша за преследвачи. Беше му трудно да чува. Главата му още кънтеше от експлозията на джета. Беше прекалено близо, но нямаше друг избор. Трябваше да е сигурен, че ще уцели резервоара с един-единствен изстрел.
Но силата на експлозията го изненада. Взривът го отхвърли назад, опърли му веждите и изби слушалките и микрофона от главата му. Замаян, той бе принуден бързо да се гмурне и да преплува под джетовете на струпващите се около мястото на експлозията преследвачи. Продължи да плува, докато дробовете му не пламнаха, след което подаде глава на повърхността. Както се беше надявал, противниците му бяха свалили очилата си за нощно виждане — пламъците от джета бяха прекалено силни за оборудването им.
Това му позволи да се скрие дълбоко сред руините. Бързаше колкото се може по-незабележимо, без да има представа колко време щеше да трае заблудата. Затърси изход от развалините. Планът му бе да стигне до крайбрежните блата на остров Темвен. Но знаеше, че е изгубил ценно време и единственото, което постигна, бе да се заблуди в тъмното.
Около четиристотин метра по-нататък чу отново рева на двигателите и разбра, че преследвачите му най-накрая са се усетили. Набираха скорост. Ловът бе започнал отново.
Досега бе стоял скрит във водата колкото се може по-дълго, като се опитваше да намали телесната си топлина и да не разкрие факта, че все още е жив. Но знаеше, че този трик вече е безполезен. Трябваше да се махне оттук — и то бързо. Мангровите блата бяха единствената му надежда. Джетовете щяха да са неизползваеми сред тинята и гъсто преплетените корени.
Но първо трябваше да се добере дотам…
Измъкна се върху малкото островче и полежа изтощен по корем, преди отново да стане на крака. Нагоре следваше стръмен склон. Катеренето щеше да е трудно, но не и невъзможно. Трябваше да се изкачи някъде нависоко, за да се ориентира, дори това да означаваше да се издаде за няколко секунди.
Хвана пушката и метна на рамо раницата.
Като стенеше тихо, Джак се заизкачва нагоре. Склонът се оказа по-стръмен, отколкото предполагаше. Промъкваше се през бодливи храсти и базалтови тераси. Пръстите и коленете му бяха жестоко изподрани, а уморените крака едва го държаха. Но най-сетне успя да стигне до върха.
Застанал на четири крака, Джак се огледа. В тъмното не бе предполагал, че се намира толкова близко до свободата, но на звездната светлина видя как малките вълни се разбиват в изкуствения вълнолом само на тридесетина метра от него.
