— Тя е права, сър. Измъкнали са Къркланд от океана. Ранен, но жив.
Гореща вълна заля Дейвид.
— По дяволите! Този човек не може ли просто да пукне?
— И това не е всичко.
— Какво?
— Той… той е на борда на „Дийп фатъм“. Дейвид бе прекалено потресен, за да е в състояние да продума.
— Не зная как, но корабът му е тук — обясни Ролф. Дейвид затвори очи и се разтрепери от ярост. Джак го изиграваше на всеки ход. Обърна се към завързаната жена. Къркланд бе рискувал собствения си живот, за да може тя да избяга. Защо? Огледа я замислено. Тук имаше нещо, можеше да се възползва от нея по някакъв начин… Стана и посочи към пленницата.
— Изкарайте я на палубата.
Джак бавно дойде на себе си. Отне му известно време, за да разбере къде се намира. Ламперията от тиково дърво кантонерката, капитанската маса и раклата… Намираше се в собствената си каюта на борда на „Дийп фатъм“. Пълна безсмислица…
— Я виж кой се е събудил — произнесе нечий глас. Обърна глава и едва сега забеляза кислородната маска върху лицето си. Тръбите водеха към преносима бутилка. Вдигна ръка, за да я махне.
— Остави я.
Джак се взря в седящата до леглото фигура.
— Лиза?
Зад нея стоеше Чарли Мълиър, опрял ръка на рамото й, Елвис чу гласа на господаря си, вдигна глава от пода и я отпусна върху леглото.
— А ти кого очакваше? — Лиза изправи възглавницата му. — Чувстваш ли се достатъчно силен, за да седнеш?
Умът на Джак се размърда мудно, опитвайки се да възстанови събитията. Спомни си гонитбата сред руините на Нан Мадол, мъчителното бягство през подводния тунел, но…
— Но вие сте мъртви! — Закашля се тежко, докато се мъчеше да се надигне, и изстена.
— Внимателно. — Лиза му помогна да седне и подпря възглавници зад гърба му.
Болеше го всеки сантиметър от тялото. Вдигна ръка и видя забитата в нея интравенозна игла, свързана с пликче физиологичен разтвор. Ръцете му бяха целите в мехлеми и превръзки.
— Ние ли да сме мъртви? — ухили му се Чарли и показа всичките си зъби. — Човече, ти извади див късмет, че си жив.
Джак отново се закашля. Имаше чувството, че някой е търкал дробовете му със стъклен памук. — А бомбата?
Чарли седна на ръба на леглото. — А, това ли. Съжалявам, но трябваше да накараме всички да си помислят, че сме потопени. Бомбата е долу в лабораторията ми. Напълно обезвредена.
Джак поклати глава и веднага съжали за движението.
— Какво се е случило, по дяволите? — раздразнено попита той.
Чарли му разказа. Екипажът открил бомбата и Робърт разпознал, че се задейства по радиото. Благодарение на уменията на Лиза било проста работа да откачат приемника. Дали си сметка обаче, че онзи, който е заложил бомбата, няма да миряса, докато корабът не бъде вдигнат във въздуха. Затова се обадили на Джак и го предупредили за бомбата, сигурни, че ако атентаторите ги подслушват, ще натиснат копчето.
— Така и направиха — обясни Чарли. — Когато видяхме приемникът да примигва, разбрахме какво става и инсценирахме собствената си смърт. Изляхме малко масло и гориво в океана, хвърлихме няколко стола и спасителни пояси и им драснахме клечката.
Джак го изгледа изумено.
— И оттам тръгнахме направо към Понпей. Разбира се, трябваше да пазим тишина. Никакви комуникации, иначе щяхме да провалим номера.
— Но… но… — Джак усети как гневът му се завръща и му влива нови сили. Смъкна кислородната маска и ги изгледа свирепо. — Имате ли представа как ми изкарахте акъла?
Чарли му отвърна с най-невинния поглед на света.
— Тоест… предпочиташ да се бяхме взривили?
Джак зяпна обидената му физиономия и избухна в смях. Стисна зъби от болка.
— Разбира се, че не. — Вдигна поглед към двамата. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи. — Нямате представа колко се радвам да ви видя отново…
Лиза се пресегна и го дари с една бърза прегръдка.
— Почини си. Имал си кофти ден.
— А какво стана със Спенглър? — внезапно се сети Джак. И с другите?
Чарли погледна Лиза.
— Спенглър отдавна се покри. Но разговарях с професор Накано. Искаше да разбере какво е станало с доктор Грейс. Не са успели да я открият.
Стомахът на Джак се сви на топка.
— Какво? Карън беше с нея. Чарли поклати глава.
— Полицията продължава да разпитва професор Накано на един от катерите. Тя ме попита дали може да дойде тук, Казах й, че нямаме нищо против.
Джак кимна, но главата му се въртеше. „Къде е Карън? Какво се е случило?“ Отвън по коридора се чуха бягащи стъпки. Робърт влетя в каютата.
— Слава Богу, че си жив, Джак!
— Какво има?
— Обаждане по радиото. — Робърт бе останал без дъх. — Дейвид Спенглър. Иска да говори с теб.
Джак свали краката си на пода и избута Елвис настрана. Посочи на Лиза интравенозната игла.
— Откачи ме.
Лиза се поколеба.
— Откачи ме. Добре съм. Имал съм и по-лоши случаи.
Лиза измъкна катетъра и сложи лейкопласт върху дупката. Хвърли загрижен поглед към Чарли.
Джак стана и се олюля. Чарли веднага му се притече на помощ, но Джак му направи знак да се махне.
— Хайде. Да видим сега пък какво иска това копеле. Всички заедно се качиха на мостика. Джак грабна микрофона на късовълновото радио.
— Къркланд.
— Джак, радвам се да чуя, че си жив и здрав. Носят се слухове, че здравата те е пораздрусало.
— Да ти го начукам! Какво искаш?
— Май имаш нещо, което искам, а аз имам нещо, което ти искаш.
— Какви ги дрънкаш?
От колоните се разнесе нов глас:
— Джак?
Джак стисна дръжката на микрофона още по-силно.
— Карън? Добре ли си?
— Наслаждава се на компанията ни — отговори Спенглър вместо нея. — А сега да поговорим делово. Тази жена не ми е нужна. Единственото, което искам, е онова парче кристал. Джак изключи микрофона и погледна към Лиза.
— Раницата ми?
— В каютата ти е.
Джак възстанови връзката.
— И какво предлагаш?
