Зад вълнолома се простираше океанът.
Там в дълбокото забеляза малък катер, боядисан в бяло и синьо и със синя лампа на мачтата. Бреговата охрана. Светлините от прожекторите го заслепяваха. На предната палуба се виждаше дребна фигура. Малко проблясване му подсказа, че човекът гледа през бинокъл, по всяка вероятност оборудван за нощно виждане. Джак знаеше, че това не е приятелски кораб. По всяка вероятност Спенглър бе пристигнал тук с него.
Едва сега забеляза, че стои във вода. Басейнът бе квадратен и неясно защо привлече вниманието му. Тъмната вода бе обрамчена с тънка ивица пясък и ситно натрошен корал, Ръцете и коленете му потъваха в мекия пясък.
Граната улучи далечния край на островчето, избухна и вдигна във въздуха пръст и разкъсани папратови листа. Джак залегна. Ушите му звънтяха от експлозията. Когато гърмежът заглъхна, чу издайническия звук на джетовете, които приближаваха. В същия миг забеляза малката фигура на полицейския катер, която трескаво сочеше към него.
Втора граната се изви във въздуха, отскочи от каменния връх на островчето и експлодира долу в канала, вдигайки воден стълб. Някой се целеше в него с гранатомет.
Джак запълзя по корем към ръба. Трябваше да се добере до каналите. Беше извадил късмет на два пъти и шансовете му намаляваха. Надникна надолу и видя два джета да се носят към него, докато трети заобикаляше от другата страна. Скоро щяха да го обградят. В същия миг един куршум се заби в камъните, като пропусна главата му с не повече от педя. Дръпна се назад, но не и преди да забележи противника си.
Стрелецът се бе настанил върху покрива на постройка на три острова от него.
Докато се претъркулваше настрани, трета граната изсвистя във въздуха и избухна в пясъка и водата на басейна. Полетяха щрапнели.
„По дяволите!“ Джак свали пушката си, но остана проснат върху камъка, за да не позволи на снайпериста да стреля отново. Запълзя напред. Когато ниската сграда в отсрещния край се появи пред очите му, замръзна, надявайки се, че не е повредил оръжието си, докато бе плувал в морската вода. Бавно издиша, нагласи пушката и зачака. Когато забеляза движение, изстреля един залп и бързо се претърколи настрани. Лежеше по гръб, притиснал пушката до гърдите си. Не знаеше дали е уцелил снайпериста, но поне сега той щеше да е по-предпазлив. А и освен това вече знаеше, че оръжието му е в изправност.
Нещо тежко падна във водата със силен плясък.
— Хендъл е ударен! — извика нечий глас от единия джет. — Пипнете мръсния шибаняк!
Джак отново се претърколи по корем и запълзя към другия край на островчето. Налагаше се да рискува и да скочи. Каналите тук бяха дълбоки едва метър и осемдесет, но врагът наближаваше. Нямаше друг избор.
Стигна до ръба и се приготви да скочи, когато забеляза точно под себе си джет. Не бе чул идването му в бъркотията.
Метна се настрани, а куршумите засвистяха. Дясното му ухо пламна, но той не обърна внимание на болката и продължи да се търкаля, докато не стигна песъчливия склон към басейна в центъра. Чу как приближава втори джет. По шията му се стичаше кръв. Вдигна оръжието си, съзнавайки чудесно, че е обречен, и отстъпи още назад. Стъпалата и коленете му бяха във водата. Нямаше къде да отиде. Единствената му утеха бе, че Карън и останалите са успели да избягат.
Докато чакаше последната атака, малки рибки загризаха пръста му, привлечени от кръвта по изранените му крака. Изрита ги.
И тогава си спомни разказа на Карън за конструкцията на остров Даронг. Морски тунел свързвал езерото с океана и през него рибата стигала вътре. Погледна зад себе си. Вълноломът се намираше само на тридесетина метра. Трудно плуване, но не и невъзможно.
Чу тътрене на крак върху камък.
Знаеше кой от двата риска е по-опасен.
Хвърли пушката си, намести раницата на раменете си и се плъзна в изкуственото езеро. Дъното му бе стръмно. Направи една-две крачки и пое дълбоко дъх. При обичайни обстоятелства можеше да издържи пет минути, без да диша, но сега му предстоеше дълго плуване в пълен мрак.
Пое дъх още веднъж и се гмурна. Раната на ухото му гореше от солената вода, но поне болката го държеше концентриран.
Ръцете му докоснаха тинестото дъно. Завъртя се, като трескаво се мъчеше да открие входа на тунела. Най-напред се насочи към вълнолома, сигурен, че това е най-вероятното място. Оказа се прав — ръката му изчезна в гърлото на каменния проход.
Запомни мястото и отново изплува на повърхността, като напълни дробовете си с бързи дълбоки вдишвания. Докато се подготвяше, се заслуша. Стори му се, че шумът от двигателите на джетовете се отдалечава. Но около езерото всичко звучеше странно. Не можеше да бъде сигурен, особено при толкова много противници. След това чу наблизо шепот, спор, трополене на камъни, думата „бомба“. Това му стигаше.
Гмурна се и веднага намери входа на тунела. Без да спира, се вмъкна в обраслата с корали дупка и продължи надолу, като си помагаше с ръце и крака. Не виждаше нищо. Движеше се опипом и раздираше краката и ръцете си в острите корали. Но вече не усещаше болката. Беше концентрирал цялата си воля върху едно — да продължава напред.
Докато мърдаше и риташе с крака, дробовете също започнаха да го болят. Пренебрегна и тази болка.
Протегна ръка напред и докосна камък. Обзе го паника. Трескаво затърси и с двете си длани. Пътят му напред бе блокиран от каменна стена. Заблъска се в нея и издиша малко въздух, преди да си наложи да се успокои. Паниката бе най-лошият враг на гмуркача.
Опипа стените и откри, че отворът се намира вдясно от него. Бе стигнал до завой. Продължи напред.
Макар и облекчен, започна да се тревожи. Колко дълъг беше този тунел? Остров Даронг се намираше само на тридесет метра от края на рифа, но ако имаше и други завои, какво разстояние щеше да му се наложи да преплува?
Въздухът му вече привършваше. Изтощителните часове, прекарани в игра на котка и мишка, си взимаха своето. Крайниците му се нуждаеха от още кислород. Пред очите му започнаха да играят искри. Сигурен признак за изчерпване на кислорода.
Джак забърза напред, като се мъчеше да не позволи на паниката съвсем да го овладее. Движеше се бързо, но внимателно. Тунелът направи още два завоя.
Белите му дробове започнаха да се свиват болезнено. Знаеше, че накрая рефлексите му ще вземат връх и ще го накарат да си поеме дъх. Но сред пълната тъмнина, без никаква представа още колко път му остава, не можеше да направи нищо друго, освен да потисне инстинкта.
Главата му започна да пулсира. Светлинките пред очите му се завъртяха в многоцветни вихри.
С мисълта, че е на ръба на удавянето, предпазливо издиша. Това даде на тялото му фалшивото усещане, че всеки момент ще поеме дъх. Дробовете му се отпуснаха. Номерът му осигури още малко време.
Продължи напред, като издиша още малко.
Но следващият опит не мина. Дробовете му бяха почти празни. Тялото му неистово се нуждаеше от кислород.
Джак напрегна очи, опитвайки се да разбере колко далеч се намира изходът. От всички страни го заобикаляше единствено мрак. Нямаше никакъв намек, че тунелът ще свърши.
Знаеше, че е обречен.
Размърда ръце, но нямаше сили. Пръстите му се забиха в скалата.
Тогава пред него проблесна светлина. Истинска ли беше? Или предсмъртна халюцинация?
Насили натежалите си крайници да се размърдат.
Чу някъде зад себе си приглушена експлозия. Звукът завибрира в костите му. Озърна се през рамо точно когато го настигна ударната вълна. Водният поток го понесе напред, завъртя го и го блъскаше в стените. Водата напълни носа му. Издуха я с последните остатъци от въздух. Размаха сляпо ръце. Отне му около
