секунда, преди да разбере, че не докосва стените.
Беше извън тунела!
Насочи се към повърхността. Имаше нужда единствено от въздух…
Видя горе светлините на звездите… и луната!
Като риташе и се извиваше, с всички сили се помъчи да изплува. Пръстите му пробиха повърхността в мига, когато дробовете му най-сетне отказаха и през устата и носа му нахлу солена вода. Задави се и пое дъх. Тялото му се разтърси, опитвайки се да изхвърли водата.
В следващия момент някой го сграбчи за косата и измъкна главата му вън от водата. Към въздуха, към светлината Джак отвори очи. Луната се бе спуснала до океана. Ярък ослепителен кръг. Обърна се… или беше обърнат.
— Разкарай този фенер от лицето му! Заобиколиха го гласове. Познати гласове. Гласовете на мъртвите.
Някаква черна фигура се наведе над него. Стар приятел, дошъл да го отведе. Протегна немощно ръка напред, докато мракът го обгръщаше. Прошепна наум името на приятеля си: „Чарли…“
— Ще се оправи ли? — попита Лиза.
Чарли издърпа отпуснатото тяло на Джак на понтонната лодка.
— Ти си докторът, ти ще ми кажеш.
Той обърна Джак, смъкна от гърба му пълната с вода раница и натисна гръдния му кош. Джак се разкашля и повърна морска вода.
— Е, поне диша. — Лиза се наведе над него. — Трябва да то закараме на „Фатъм“. Нуждае се от кислород.
Робърт, който стоеше на кърмата, запали двигателя. Лодката се завъртя и се понесе към чакащия кораб. „Дийп фатъм“ бе хвърлил котва недалеч от залива. Два полицейски катера патрулираха напред-назад покрай руините.
Малко по-рано Чарли бе изгубил половината от вечерта, за да убеди местните власти да му помогнат в търсенето на Джак и спътниците му. Никой не искаше да го изслуша и настояваха да изчака до сутринта. Тогава се получи онова паническо обаждане от професор Накано за нападение над групата им в Нан Мадол. Вече мотивирани, полицаите пристигнаха с „Дийп фатъм“ на мястото, но то вече бе пусто.
Очевидно групата на Спенглър е била предупредена предварително, защото в мига, когато влязоха в залива, силен взрив вдигна във въздуха едно от малките островчета. Чарли, който бе заел позиция на кърмата, веднага се насочи към руините. Все пак трябваше да има някаква причина за експлозията.
Когато заобикаляха ръба на рифа, Робърт забеляза как водата недалеч от тях закипя. Тъкмо се насочи натам, когато една бледа ръка проряза повърхността. Пръстите почти веднага потънаха отново. Като едното нищо можеха да пропуснат мястото.
Явно морските богове бдяха над капитана им, помисли си по-късно Робърт.
Джак изстена и се помъчи да се надигне. Клепачите му потрепнаха, но не дойде в съзнание. Чарли се наведе над него.
— Почини си, човече — прошепна в ухото му той. — Спокойно. Спасен си.
Думите сякаш достигнаха до Джак. Крайниците му се отпуснаха.
— Започна да си възвръща цвета — отбеляза Лиза, но самата тя бе бледа като призрак. От страх и тревога по лицето й не бе останала и капчица кръв.
Ако бяха пристигнали дори минута по-късно…
На кърмата Робърт притисна слушалката до ухото си.
— От полицията казаха, че ще обикалят руините до изгрев слънце. Но изглежда бойната група се е измъкнала.
— Мръсни копелета! — изруга Чарли. — Само да ми паднат…
Дейвид се спусна надолу по тясната стълба на малкия полицейски катер. Групата му се изплъзна на косъм. Бе получил съобщение по радиото за приближаващата полиция в момента, в който ударната му група откри Джак.
Притиснат от времето, Дейвид нареди да поставят експлозиви около островчето и заповяда на всички да се евакуират на катера. За войник от специалните части разкриването или залавянето бе по-лошо от смъртта. Хората му работеха ефективно и не оставиха никакви следи след себе си. Прибраха мъртвите и бързо изчезнаха в лабиринта от атоли и острови. Измъкването им отне не повече от пет минути.
И въпреки това се бяха отървали на косъм. Докато се измъкваха в тъмното, Дейвид видя как първият полицейски катер влезе в залива секунда след като той бе излязъл. Експлозията ангажира вниманието на полицаите и спомогна за бягството на „Омега“.
Никога досега през цялата си кариера не се бе разминавал толкова близо със залавянето.
Разярен, Дейвид слезе в трюма на катера и отиде до стоманената врата. Набра кода на електронната ключалка и влезе в малката килия. Макар да бе изгубил двама от най-добрите си хора, мисията не бе пълен провал. Канадската антроположка бе привързана за ръцете и краката към леглото и се мъчеше с всички сили да се освободи. Когато влезе, очите й се разшириха.
— Откажи се. Не можеш да се измъкнеш.
Извади водолазния нож от канията и пристъпи към нея. Вместо да изкрещи или да продължи да се мята, тя само го гледаше. Дейвид седна на края на леглото и разряза кърпата на устата й. Тя изплю парчето плат.
— Копеле!
Дейвид прокара пръст по острието на ножа.
— Трябва да проведем един малък разговор, доктор Грейс. Да се надяваме, че няма да ми се налага да развързвам езика ви с помощта на това.
Забеляза струйка кръв, стичаща се от челото и. Пресегна се и натисна с палец цицината. Тя трепна.
Той я бе ударил с приклада на пушката си, когато откри къде се крие. Номерът й с фенерчето за малко не бе успял. Натисна чувствителното място още по-силно и я накара да изкрещи от болка.
— Ще погаждате ли още от малките ви номерца?
Тя плю срещу него и го уцели по бузата. Дейвид остави слюнката да потече надолу, без да си направи труда да се избърше.
— Значи се разбираме.
Той я сграбчи между краката. Беше още мокра от плуването в каналите. Дейвид я стисна здраво. Тя рязко пое дъх, очите й се разшириха още повече и се опита да се измъкне.
— Пусни ме, копеле мръсно! Той продължи да я стиска.
— Въпреки че шефовете ми ви искат жива, за да ви изпият мозъка, това не означава, че не можем да ви нараним по начини, каквито не си и представяте. Така че нека да започнем отново. Къде е кристалът, за който споменавате в имейла си до Къркланд?
— Не зная за какво говориш.
— Грешен отговор — каза той с жестока усмивка. Почукване по вратата го накара да прекрати играта си.
Ролф стоеше на прага, все още облечен в разкопчания наполовина неопренов костюм. Изгледа пленницата, след което отново се обърна към Дейвид.
— Сър, Джефрис продължава да държи под око полицията. Има… ъъъ… някои необичайни новини. Може би е по-добре да ги обсъдим отвън… — Ролф кимна към Карън.
— Джак е още жив, нали? — обади се тя от леглото. Дейвид я зашлеви с опакото на дланта си. — Дръж се прилично, кучко.
Ролф нервно пристъпи от крак на крак.
