ли моряци бяха загинали на борда му? Гледаше как пожарът се засилва. Мънички спасителни лодки се отдалечаваха от потъващия гигант.
Огромен взрив разкъса на парчета кърмата и над кораба се издигна огнено кълбо. Спасителните лодки, които бяха прекалено близо, изхвърчаха във въздуха. Огромният кораб зловещо вдигна носа си нагоре и започна да потъва. С всяка секунда „Джеферсън“ се потапяше все по-бързо и по-бързо. Хюстън си наложи да не извръща поглед.
— Сър! — изкрещя лейтенантът от радарната система. — Засичам вектори откъм север. Тридесет ракети са се насочили към нас.
Капитан Бренинг изкрещя още заповеди.
Хюстън продължи да гледа потъващия „Джеферсън“. Знаеше капацитета на защитните системи на „Гибралтар“ и започна тихо да се моли за екипажа си, когато откъм фентайла се разнесе първата експлозия.
Карън гледаше безучастно през прозореца на хеликоптера океана отдолу. Цялото й лице пулсираше от болка и не можеше да понесе вкуса на кръвта. Побоят я бе оставил без сили и й се гадеше. Вече бе повърнала два пъти.
Срещу нея Спенглър се бе излегнал на седалката си и тихо похъркваше. Трима от хората му бяха заели останалите места. Единият от тях — заместникът на Спенглър — я гледаше. Тя отвърна на погледа му. Той се извърна, но не преди Карън да забележи сянката на срам, която мина по лицето му.
Загледа отново океана, като мислеше и кроеше планове, Можеха да я измъчват, но нямаше да престане да се съпротивлява. Докато беше жива, щеше да търси начини да провали Спенглър и екипа му.
Облегна се на студеното стъкло. След целия ужас на изминалия ден една основна грижа продължаваше да тормози мислите й — Джак. Завързана на леглото в килията, Карън бе чула приглушените взривове и усети как катерът се разтърсва.
Затвори очи при спомена за болката в очите му, когато трябваше да се хвърли през вратата и да я изостави. Беше ли жив? Твърдо си обеща да оцелее, дори само за да разбере отговора.
Джак стоеше на челното място на масата в лабораторията на Робърт. Екипажът му бе насядал по дължината и. Тук бяха и двамата новодошли — Миюки и Мваху, които се бяха качили на борда преди няколко часа.
Полицията бе разпитала всички, но беше ясно, че не могат да ги обвинят. Освободиха ги. Шефът на полицията сякаш беше по-заинтересован да ги види как се махат от района му, отколкото да задълбава в подробностите около нощното нападение и отвличането. Джак подозираше, че действията му се ръководят от нечия невидима ръка, протегнала се да измете цялата история под чергата.
Пирати — това бе окончателният глупашки отговор. Шефът на полицията обеща да продължи търсенето на изчезналата антроположка, но Джак знаеше, че това бяха само празни приказки. Всичко щеше да се потули в мига, в който си тръгнат.
— И какво ще правим оттук нататък? — попита Чарли.
Джак вдигна раницата от земята, като се намръщи от болката в бинтования му гръден кош. Беше раницата на Карън. Изсипа съдържанието й на масата. Кристалната звезда се изтъркаля по гладката повърхност. До нея падна платинената книга, която бяха намерили в гробницата.
— Трябват ни отговори — яростно отсече той и плъзна книгата към Миюки. — Първо трябва да разберем какво пише тук.
Миюки отвори книгата. Джак знаеше какво има вътре. Вече я бе разглеждал. Страниците й бяха тънки листа от платина, върху които бяха гравирани йероглифни знаци.
— Двамата с Гейбриъл започваме веднага.
Миюки затвори книгата. Мваху се наведе към нея и докосна единствения символ върху корицата й. Триъгълник, вписан в кръг.
— Камвау — произнесе той. — Познавам този знак. Мой баща научил. Означава „опасност“.
— Това се казва изненада — саркастично отбеляза Кендъл Макмилън.
Всички погледнаха към счетоводителя. Джак бе предложил на нервния мъж да остане в Понпей, но той бе отказал с думите „При всички тези безумия не бих заложил и миша опашка, че ще се измъкна жив от острова“.
Джак отново насочи вниманието си към книгата.
— Мваху, щом знаеш някои от знаците, защо не помогнеш на Миюки в разчитането им?
След това даде кристалната звезда на Чарли.
— Искам да изследваш свойствата и способностите на това нещо.
Геологът се усмихна, като хвърляше жаден поглед към кристала.
— Джордж… — Джак се обърна към сивокосия историк. — Искам да продължиш проучването на изчезналите кораби в този Триъгълник на Дракона. Виж дали няма да откриеш още някакви закономерности.
Джордж кимна.
— Вече работя върху някои теории.
Кендъл Макмилън се намръщи и отново взе думата:
— Кое ще ни помогне да си спасим задниците? Защо просто да не се покрием? И да избягаме?
— Защото никога няма да престанем да бягаме. А те няма да престанат да ни гонят. Единственият ни изход е да открием истинската причина за катастрофата на Еър Форс 1. — Джак облегна юмруци на масата. — Отговорът лежи в сърцето на всичко това. Просто го зная!
— Но Кендъл е прав — обади се Лиза от края на масата. — Какво ще правим дотогава? Накъде ще тръгнем?
— Натам, откъдето започнахме. Връщаме се на мястото на катастрофата.
— Но защо? — намръщи се Лиза. — Мястото е под усилена военна охрана. Нямаме никакъв шанс да се доберем дотам.
Гласът на Джак бе твърд и непреклонен.
— Защото ако Дейвид е тръгнал нанякъде, то е именно натам.
18.
Тъмни работи
Лоурънс Нейф слушаше последните доклади от всеки член на Съвета на началник-щабовете. Новините бяха мрачни. Китайският флот и авиация държаха американските сили притиснати до стената.
Думата взе началник-щабът на Военноморските сили:
— След земетресенията базите по цялото Западно крайбрежие все още са в ужасно състояние и това не дава възможност за поддържане на продължителен конфликт в другия край на Пасифика. Самолетоносачът „Ейбрахъм Линкълн“ и бойната му група са тръгнали към зоната на военните действия от Индийския океан. Но са му необходими дни, за да стигне до местоназначението си.
— Какво искате да кажете с това? — попита Нейф. Изтощението го бе направило още по- раздразнителен.
— Бием се с една ръка, завързана за гърба ни, сър — отговори Ханк Райли, командващ корпуса на морските пехотинци. — Снабдителните ни линии през Пасифика са, меко казано, слаби. След приливните вълни Хонолулу все още е потопен под цял метър вода. Военновъздушните му бази…
