— Страхотно! И какво научи от тях? Тя се намръщи.
— Оказва се, че надписът върху обелиска съдържа предимно молитви към боговете за добра реколта, плодородие и разни такива неща. — Миюки измъкна една страница и зачете: — „Нека слънцето изгрее над празните полета и ги направи плодородни… нека утробите на нашите жени натежат с деца, многобройни като рибата в морето.“ — Не е от голяма полза — вметна Джак.
— Другите надписи обаче са по-интересни. И двата описват едно и също нещо. Древен катаклизъм. Джак взе лежащата на масата книга.
— Карън спомена за нещо подобно. За континент, потънал след страшна катастрофа.
— Права е.
Той повъртя книгата в ръце.
— Какво се казва тук?
Миюки беше мрачна.
— Оказва се, че това е дневникът на Хорон-ко.
— Наш най-древен учител — добави Мваху.
Миюки кимна.
— Разказва, че неговият народ е кръстосвал целия Пасифик някъде преди десет-дванадесет хиляди години. Макар че били номади, родината им била голям континент насред океана. Живеели в малки крайбрежни села и градчета. Един ден от вътрешността на континента се върнал ловец, който донесъл „парче от слънчева магия“. Магически камък, който светел и блестял. Хорон-ко разказва надълго и нашироко как благодарение на този дар народът му можел да накара камъните да летят.
— Кристалът! — каза Джак.
— Именно. Изкопали и други кристали… всички на същото място, дълбоко във вътрешността на континента. От тях изработвали инструменти и култови предмети.
— А какво казва за свойствата на кристала?
— Може би и Чарли трябва да чуе това — намеси се Лиза. Джак кимна.
— Събери всички. И другите трябва да го чуят.
След по-малко от пет минути екипажът отново се бе събрал в лабораторията на Робърт. След като всички насядаха, Лиза се обърна към Миюки.
— Продължавай.
Миюки кимна и набързо преразказа историята, след което продължи:
— Кристалите променили народа на Хорон-ко. Хората му вече били способни да издигат огромни градове и храмове на различни места. И докато се разширявали, започнали да прекопават дълбоки мини, за да търсят още кристали. И един ден попаднали на голяма кристална жила в сърцето на една планина. За петнадесет години разкопали цялата планина и оставили само един кристален стълб.
— Обелискът! — възкликна Джак.
— Така изглежда. Почитали го, като го смятали за благословен дар от боговете. Той се превърнал в място за поклонение. Всъщност самият Хорон-ко е бил един от жреците на обелиска.
— А голямата катастрофа?
— Именно тук е странната част — отвърна Миюки и се обърна към компютъра си. — Гейбриъл, би ли прочел превода от двадесета глава нататък?
— Разбира се, професор Накано — отвърна компютърът през малките тонколони. — „Настъпи време на лоши поличби. Странни светлини започнаха да се виждат на север. Завеси от светлина се носеха в нощното небе като морски вълни. Земята се люлееше. Хората се събраха около бога стълб да молят за помощ. Направиха жертвоприношения. В последния ден луната погълна слънцето. Боговете на нощта закрачиха по земята.“ — Слънчево затъмнение — промърмори Чарли.
— „Разгневен на луната, богът стълб ярко засия — продължи Гейбриъл. — Земята се разтресе. Планините паднаха, морето започна да се издига. Огньове изригнаха от земята и поглъщах села. Но боговете не ни изоставиха. Бог от светлина излезе от стълба и ни заповяда да построим големи кораби. Да натоварим в тях нашата стока и семейства. Богът разказа за ужасното време на мрак, когато морето ще се надигпе и ще погълне нашата земя. С нашите големи кораби трябва да плаваме в огромното море. И ние събрахме нашите семена и нашите животни. Построихме огромен кораб.“ — Също като Ноевия ковчег и потопа — прошепна Лиза. Гейбриъл продължи нататък:
— „Богът каза истината. Небето потъна в мрак. Слънцето изчезна за много луни. Отвориха се огнени ями, входове към долния свят. Отровен дим се виеше във въздуха. Настъпи жега. Морето се надигна и погълна земите ни. С огромните си кораби заплавахме към Ледената земя далеч на юг. И когато пристигнахме…“ — Благодаря, Гейбриъл. Това е достатъчно — прекъсна го Миюки и се изправи. — Нататък се описва как пътували по целия свят и търсили други народи, на които да оставят своите предания и знания, докато накрая така се разпръснали, че народът им изчезнал. Само Хорон-ко и шепа негови последователи се завърнали при гроба на родината им, за да умрат там. Предупредил онези, които останали след него, да не се връщат на старите места, за да не събудят и да не разгневят отново боговете. — Миюки въздъхна. — И тук разказът свършва.
Джак погледна към другите.
— Е, какво мислите?
Никой не отговори. Джак погледна към Джордж. — Това помага ли по някакъв начин на проучванията ти за Триъгълника на Дракона?
— Не съм сигурен. — Старият историк бе слушал мълчаливо, смучейки лулата си. — По-рано днес съставих интригуваща статистика за изчезналите кораби в региона. Но не съм сигурен какво означава тя.
— Какво си открил?
— Нека ви покажа. — Джордж затърси из джобовете си и накрая измъкна някаква разпечатка. — Въведох броя изчезнали кораби и самолети на година за последните сто години.
Той разгъна листа.
— Както виждате, има закономерност — той посочи графиката. — Броят инциденти има пикове и спадове през равни периоди. Височината на пиковете варира, но не и честотата им. Между два пика има период от единадесет години.
Чарли се наведе над графиката и измърмори нещо, явно изненадан. Главите на всички се завъртяха към него.
— Познато ли ти е? — попита Лиза.
— Не съм сигурен. Трябва да проверя някои неща. — Чарли се обърна към Джордж. — Мога ли да го взема?
— Всичко е в компютъра ми — сви рамене Джордж.
— За какво мислиш? — настоя Лиза.
Чарли поклати глава, потънал в мисли.
— Не сега.
Той се извини и тръгна към собствената си лаборатория, като затвори вратата след себе си. Всички гледаха след него, докато най-накрая Лиза не заговори отново:
— Е, Джак, сега е твой ред. Какво мислиш за Карън? Какъв ти е планът за спасяването й?
Подводницата се спускаше към подводната изследователска станция. Седнала на задната седалка, Карън гледаше прехласната. След Двадесетминутното спускане във все по-сгъстяващия се мрак базата се бе появила под тях като изгряващо слънце, осветена от външните прожектори и горящи с жълта светлина илюминатори. Почти забрави за положението си, омаяна от величествената гледка.
Подводницата се насочи към пристана под най-долното ниво на станцията. Докато пилотът маневрираше, Карън забеляза приличащи на кутии роботи, мъкнещи кабели и оборудване. Сред тях се
