мъжа, нямаше избор.
— Ако ми осигурите интернет връзка, ще ви покажа докъде съм стигнала.
Джак почука на вратата на Чарли. Никой не бе виждал геолога през целия ден с изключение на Джордж Клейн, а след срещата им историкът се бе заключил в малката корабна библиотека. Двамата очевидно работеха върху нещо, но Джак вече губеше търпение.
— Кой е? — недоволно се обади Чарли.
— Джак. Отвори.
Чу се шумолене и тътрене на крака, след което вратата се отвори.
— Какво?
Джак се вмъкна вътре, без да чака специална покана. Гледката, която се разкри пред очите му, го стресна. Обикновено спретнатата лаборатория на Чарли се бе превърнала в същински хаос. Масата до стената бе затрупана с най-различно оборудване и инструменти. В центъра на целия безпорядък се мъдреше кристалната звезда, закрепена за менгеме. Компютърът чертаеше неразгадаеми графики и таблици. На Джак му се наложи да стъпи върху разпилени купчини списания и научна литература. Някои статии бяха откъснати и окачени на стената.
Сякаш през помещението бе минал истински ураган. А и самият Чарли не изглеждаше добре. Зачервени очи, напукани устни. Дрехите му — торбести гащета и риза — бяха изцапани с мастило, масло и грес. В лабораторията беше горещо и влажно и потта му беше попила на големи петна под мишниците.
Джак забеляза, че единственият вентилатор е изключен, за да се освободи контактът за другото оборудване. Издърпа щепсела, включи вентилатора и го нагласи на максимална мощност.
— За Бога, Чарли, какво правиш? Геологът прокара пръсти през косата си.
— Проучване. Какво друго? — Срита настрани част от разхвърляните списания, затрупали стола, и седна на края му.
— Спал ли си, откакто ти дадох това нещо?
— Как бих могъл? Това е изумително! Никога досега не е откривано подобно нещо, сигурен съм. Направих му всички възможни тестове, които мога — масов спектрометър, прогонен магнитометър, дифракция на рентгенови лъчи… Но кристалът не се поддава на анализ. Досега не съм открил атомното му тегло, валентността, теглото — нищо! Не можах дори да стопя проклетото нещо. — Той потупа малката си пещ. — А това бебче развива температура до седемстотин градуса!
— Значи не знаеш какво е това? — Джак се наведе над масата.
— Ами… имам някои теории. — Чарли прехапа долната си устна. — Но искам да ме разбереш. Проучванията ми засега са само предварителни. Много неща са в сферата на предположенията.
Джак кимна.
— Вярвам на интуицията ти. Чарли огледа лабораторията.
— Откъде да започна?
— Например от самото начало.
— Е, в началото е бил Големият взрив… Джак вдигна ръка.
— Не чак толкова назад.
— Историята отива толкова назад. Джак учудено вдигна вежда.
— По-добре да карам стъпка по стъпка. Разказът ти за действието на кристала върху базалта ме накара да се замисля. Опитах да направя същото с други скали. С гранит, с обсидиан, с варовик. Никакъв резултат. Действа само върху базалт.
— Защо?
— Точно това се запитах и аз. Базалтът е втвърдена магма. Съдържа в изобилие не само призматични кристали, но и желязо. Всъщност толкова много желязо, че може да действа като магнит.
— Така ли?
— Спомняш си странната история с намагнитизирането на металните части на Еър Форс 1. Същото става с базалта, когато се намира в близост до енергизирания кристал, който е способен да излъчва странна магнитизираща енергия.
— Но как това магнитизиране води до промяна на масата?
— Масата не се променя. Само теглото.
— Обърках се.
Чарли се намръщи.
— Бил си в космоса.
— И какво?
— В космоса си безтегловен, нали?
— Да.
— Но въпреки това си имал маса, не разбираш ли? Гравитацията е онова, което придава тегло на масата. Колкото по-силна е гравитацията, толкова по-голямо е и теглото.
— Добре, това го разбрах.
— Е, обратното също е вярно. Колкото по-слаба е гравитацията, толкова по-малко е теглото.
Джак започна да схваща.
— Значи кристалът не променя масата на обекта, а въздействието на гравитацията върху него.
— Именно. И намагнитизираният базалт тежи по-малко.
— Но как?
Чарли търкулна парче базалт към Джак. Той го улови. — Знаеш ли изобщо какво представлява гравитацията? — Разбира се. Гравитацията е… ъъъ… ами… е добре де, умнико, какво е?
— Според Общата теория на полето на Айнщайн гравитацията е просто честота.
— Нещо като радиочестота ли?
— Нещо подобно. Честотата на земната гравитация е определена на 1012 херца, което е някъде между късовълновия обхват на радиото и инфрачервените лъчи. Ако успееш да накараш някой предмет да резонира на тази честота, той ще изгуби теглото си.
— И кристалът го прави?
— Да. Кристалът излъчва тази енергия. Той магнетизира желязото в базалта, което кара кристалите да резонират. Вибрирайки с честота, еднаква с тази на гравитацията, скалата губи теглото си.
— И си научил това само за една нощ?
— Всъщност научих го през първия час. Дотук беше лесното. Но разбирането на енергията, излъчвана от кристала — това бе наистина сложната част. — Чарли му се ухили уморено.
— И успя ли?
— Имам своя теория.
— О, значи вече си я скалъпил. Слушам те.
— Това е тъмна енергия.
Джак въздъхна, предусещайки още една лекция.
— И какво представлява тази тъмна енергия?
— Това е сила, описана от космолога Майкъл Търнър в една негова статия във „Физикъл Ривю Летърс“. — Чарли кимна към една от страниците на стената. — След Големия взрив вселената започнала да се разширява във всички посоки. И продължава да се разширява. От последните наблюдения на отдалечени галактики и на яркостта на свръхновите днес се приема, че скоростта на разширяване се увеличава.
— Не разбирам.
— Вселената се разширява все по-бързо и по-бързо. За да се обясни този феномен, е трябвало да се въведе тази нова сила — тъмната енергия. Странна сила, която кара вселената да се разширява чрез отблъскване на гравитацията.
— И ти смяташ, че енергията, излъчвана от кристала, може да е тъмна енергия.
— Това е теорията, която се мъча да докажа. Но тя също така би могла да обясни и субстанцията на кристала. Тъмната енергия е свързана с друга теоретична част от физиката — тъмната материя.
