— Биха ли те?
Тя си спомни за насиненото си ско и го докосна.
— Е, ударих се в ръба на масата… няколко пъти поред.
— Съжалявам, Карън. Не трябваше да те въвличам във всичко това.
Тя се изправи в стола си.
— Не се самообвинявай, Джак. По-добре да съм тук, отколкото в пълно неведение в университета. Ако има начин да се предотврати онова, което предстои, бих предпочела да съм в първите редици.
— Файловете са събрани — обади се Миюки. — Но за да ги пратя, ще ми трябва линията.
Джак кимна.
— Чу ли това?
— Да. — Карън се мъчеше да запази гласа си спокоен. Намрази мисълта да прекъсне контакта с приятелите си.
— След това Гейбриъл ще продължи да наблюдава този канал — каза Миюки. — Използвай го, ако искаш да говориш с нас.
Джак се наведе към камерата. Лицето му изпълни малкия прозорец.
— Внимавай, Карън. Дейвид е задник, но не е тъп.
— Зная.
Гледаха се още едно дълго вдишване. Джак целуна пръстите си и ги залепи на екрана.
— Ще те измъкна оттам.
Преди да успее да му отговори, връзката прекъсна и прозорецът се смени с лента, която показваше количеството прехвърлена информация. Тя пренасочи данните към DVD записвачката.
— Какво правиш?
Карън се обърна. Дейвид се качваше от долното ниво. Трябваше да бъде навън с „Персей“ и да наблюдава сапьорите. Явно се бе върнал по-рано.
Бос, облечен в неопренов костюм, той се изкачи по стълбата и тръгна към нея.
— Казах на Кортес непрекъснато да има някой около теб. Какво правиш тук сама?
Карън отговори с безизразна физиономия. С крайчеца на окото си гледаше как лентата бавно се запълва.
— Дадох на Кортес онова, което искахте. Ключа за разчитането на надписа. В момента работят и нямат нужда от помощта ми.
Той я доближи. Карън се извъртя така, че да скрие лентата с лакътя си.
Той премести погледа си към екрана, после го върна към нея. Очите му се присвиха.
— Щом нямат нужда от теб, трябва да стоиш затворена в каютата си. — Хвана я за рамото. — Тръгвай с мен.
Дръпна я да се изправи. Тя не посмя да погледне към екрана, за да не би да привлече вниманието му.
— Защо да ме затваряте? — дръзко каза Карън и застана пред него, закривайки екрана. — Къде бих могла да ида?
Лицето на Дейвид се изкриви.
— Защото така казвам. Никой не смее да престъпва заповедите ми. Дори Кортес.
— Майната им на…
Опакото на дланта му я зашлеви толкова силно, че тя залитна настрани. Сварена неподготвена, Карън изпъшка и едва не падна на коляно. Сграбчи облегалката на стола, за да се задържи.
— Никой не смее да поставя под въпрос заповедите ми — изръмжа той. Разтри ръката си и очите му се преместиха към монитора.
Карън трепна. „Господи…“ Обърна се към екрана.
За щастие той бе празен. Прехвърлянето бе приключило. Тя се отпусна прималяла.
Дейвид подозрително погледна към извития коридор с лаборатории, търсейки улики за някакъв пъклен план. Карън видя как ноздрите му се разшириха и подуши въздуха като ловджийско куче, преди рязко да се извърне обратно.
Тя неволно се присви. Дейвид се наведе към нея.
— Надушвам Къркланд по теб, кучко. Не знам какво сте намислили, но ще разбера.
Ледени тръпки плъзнаха по гърба й. Пръстите му се впиха в лакътя й.
— А сега да намерим останалите. Време е за малко уроци по военен етикет.
Докато я дърпаше, Карън погледна към работната станция. В малкия диск бяха скрити отговорите на всичко — на древните загадки, за произхода на вселената, дори за съдбата на света. Трябваше да намери начин да ги даде на някого, който може да помогне. Но как?
Джак седеше в геоложката лаборатория. Чарли се бе прегърбил пред компютъра и преглеждаше файловете си. Джак се мъчеше да мисли, но лицето на Карън, подпухнало и в синини, продължаваше непрекъснато да изниква пред него и го разсейваше. Затвори очи.
— Ами ако се опитаме да направим късо съединение на проклетото нещо?
— Какво? — не разбра Чарли.
— Нали каза, че залежът действа като някаква електромагнитна батерия. Не знам, не можем ли… да я пренатоварим или нещо подобно?
Чарли загърби компютъра и уморено се намръщи.
— Това само би ускорило… — Геологът се намръщи още повече. Джак сякаш виждаше изчисленията, прелитащи в главата му.
— Мислиш ли, че ще проработи?
Очите му се фокусираха отново върху Джак.
— Не, не. Но ми даде идея.
Чарли стана, отиде до работната си маса и започна да тършува из джунджуриите си. Намери някакъв флотски акумулатор, закачен за брояч.
— Какво правиш? — попита Джак.
— Малък експеримент. — Чарли свърза акумулатора със стоманените стеги, държащи кристалната звезда. Сложи си една от маските на Робърт за нощно виждане. — Ще загасиш ли лампата?
Джак стана й щракна ключа. Чарли мърдаше в тъмното. След това се чу тихо изпращяване на електрическа искра. Между изводите на акумулатора премина синя дъга, болезнено ярка в тъмното. Кристалният артефакт светна като истинска звезда.
Светлината се разчупи във всички цветове на спектъра. Джак си спомни същата картина, когато електромагнитът, използван за изваждането на отломките на Еър Форс 1, мина прекалено близко до обелиска. Пилонът бе светнал също така ярко.
Звездата блестеше все по-силно. Вдигна ръце, за да предпази очите си. Чарли се бе навел над кристала и местеше поглед между него и брояча. Завъртя регулатора на напрежението. Акумулаторът забръмча по- силно.
— Чарли…
— Шшшт! — Чарли увеличи напрежението още повече.
Звездата се издигна над масата и увисна на няколко сантиметра над нея. Светеше толкова силно, че едва можеше да се гледа. Въздухът се изпълни със статично електричество. Косъмчетата по ръцете на Джак настръхнаха и пломбираните му зъби започнаха да го болят. Сякаш отново се намираше в подводницата.
Погледна стенния часовник, висящ над масата. Секундар-никът вървеше обратно.
— Изумително! — промърмори Чарли, все така наведен над звездата.
В същия миг в тясното пространство се разнесе силен пукот. Светлината изгасна. Джак чу как кристалната звезда падна обратно върху масата.
— Дай светлина — нареди Чарли.
