знаейки, че се е разминала на косъм със смъртта.
— Овладях платното! — извика Аманда. — Намалявам.
„Слава Богу!“
Джени усети как лодката забавя скорост. Вятърът престана да бушува толкова жестоко, а съскането на плъзгачите позатихна. Въздъхна с облекчение.
И тогава чуха друг звук — дълбоко плътно бучене.
Претърколи се и погледна напред към носа. От ниските облаци се появи бял хеликоптер. Забеляза американския флаг, изобразен върху борда му.
— Екипът на „Делта Форс“ — обади се Крейг от другата страна.
Едва сега Джени позволи на сълзите да се надигнат в очите и. Бяха успели.
— Тук Оспрей — заговори Крейг в микрофона си. — В безопасност сме. Връщаме се в базата. Някой да приготви кофа кафе.
18:04
Полярна станция „Грендел“
Мат седна в клетката, напълно омаломощен. Носеше комплект сухи руски дрехи — панталони, зелена блуза с качулка и обувки, които му бяха прекалено големи. Смътно си спомняше как ги бе облякъл. Все още трепереше и зъзнеше от скорошното си къпане в Северния ледовит океан. Мокрите му дрехи лежаха на купчина в ъгъла на помещението за охраната, в което се намираше килията. Бяха ги претърсили сантиметър по сантиметър, без да пропуснат и последния джоб.
На изхода стоеше един постови. Двамата, които го бяха съблекли, го претърсиха грубо и му метнаха приготвените вече дрехи, после изчезнаха с документите му. Но преди това не пропуснаха да опразнят портфейла му и да си разделят мокрите банкноти. Нямаше и помен от старите комунистически идеали.
Погледна към съседните килии. Въпреки че бе замаян, когато го доведоха тук, знаеше къде се намира. Бе зърнал редицата килии по-рано, докато бягаха от руснаците. Отново се намираше на четвъртото ниво, в отделението, където по всяка вероятност бяха държани замразените нещастници, преди да бъдат напъхани в камерите.
Всяка килия представляваше клетка от метални пръчки. Единствената плътна стена беше задната. Никаква възможност за уединение. Никакви тоалетни. Само една ръждива кофа в ъгъла. Единствената друга мебелировка се състоеше от метална пружина. Без дюшек.
Седеше в леглото, обхванал главата си с ръце. Взривът от гранатата продължаваше да бучи някъде зад ушите му. Челюстта го болеше от удара с приклад, който бе получил на посрещане. От носа му все още течеше кръв. Но не знаеше със сигурност дали се дължеше на гранатата или на приклада.
— Добре ли си? — попита го обитателят на съседната клетка.
Опита се да си спомни името на младежа. Един от биолозите. Все още не можеше да мисли ясно.
— …що ми няма — успя да промърмори.
Заедно с момчето бяха и останалите биолози — доктор Огден и момичето. Смътно се запита къде ли е другият докторант. Не бяха ли трима? Изстена. „Какво значение има?“
— Пайк — обади се нечий по-твърд глас зад него. Обърна се.
В другата клетка беше Уошбърн. Долната и устна бе разцепена, лявото и око бе подпухнало и затворено.
— Какво стана с командир Брат?
Той успя само да поклати глава. Сякаш разбъркаха мозъка му. Повдигна му се. Едва успя да преглътне стомашния сок, вдигнал се в гърлото му.
— Мамка му! — промърмори Уошбърн.
Бяха единствените оцелели.
Огден пристъпи към решетката.
— Господин Пайк… Мат… има нещо, което трябва да знаете. Съпругата ви…
Мат вдигна глава и се намръщи.
— Какво… какво съпругата ми?
— Беше с нас — каза Огден. — Видях как тя, онзи тип от ЦРУ и доктор Рейнълдс избягаха с лодката.
Мат усети горчивината в гласа му, но така и не можеше да проумее какво казва биологът. Прекалено много неща изглеждаха напълно безсмислени. Спомни си, че видя състезателна лодка, преследвана от два мотора на въздушна възглавница.
— Джени…
Огден му разказа историята.
Мат не искаше да му повярва, но си спомни внезапната поява на Бейн… и също така внезапния му край. Пръстите запълзяха по лицето му, за да скрият и потиснат мъката „Джени… е била толкова близко. Какво е станало с нея?“
— Говоря малко руски — продължи Огден, като сведе гласа си до шепот. — Подочух какво си говореха руснаците, до като ни обискираха. Търсят някакви книги. Същите, които взе онзи от ЦРУ.
— И аз чух същото — обади се Уошбърн почти шепнешком. Мат се намръщи.
— За какъв тип от ЦРУ става дума?
Докторантът отговори. Мат най-сетне си спомни името му, Зейн.
— Каза, че името му било Крейг Тийг — промърмори момчето.
Мат се вцепени. Усети как през тялото му минава гореща вълна. Запъна се за миг, опитвайки се да си възвърне дар-слово.
— Крейг… Тийг е от ЦРУ?
Огден кимна.
— Изпратен бил тук да се добере до руските документи за замразяването на живи организми и да се измъкне.
Мат се замисли за всичко, което бяха преживели заедно с така наречения репортер. През цялото време бе усещал някаква вътрешна сила у него, някакъв скрит извор на точни решения, но никога не бе и помислял…
Стисна юмрук. Беше спасил живота на проклетото магаре и ето отплатата.
— Шибано копеле…
— Какво ще правим? — попита Уошбърн.
На Мат му бе трудно да се съсредоточи, балансирайки между яростта и страха за Джени.
— Защо ни държат тук? — продължи Уошбърн.
Преди някой да успее да отговори, вратата на помещението се отвори. Бяха двамата, които им бяха взели документите. Посочиха и казаха нещо на въоръжения пазач. Групата приближи клетката на Мат.
— Ти идваш с нас — каза единият на недобър английски.
Пазачът отключи клетката и отвори широко вратата. Другите двама бяха извадили пистолети. Мат се замисли какво ли ще стане, ако успее да се докопа до единия. Стана. Краката му се разтрепериха. Едва не падна. Дотук с идеите за фронтална атака.
Единият въоръжен му направи знак да тръгне към изхода.
„Май това е отговорът на въпроса на Уошбърн.“ Щяха да ги разпитват. А след това? Мат погледна към пистолета. Несъмнено накрая от пленниците нямаше да има нужда. Бяха видели прекалено много. Нямаше начин да им позволят да останат живи.
Мат закрачи към вътрешността на Ниво Четири между двамата пазачи. Коридорът свършваше с уединена стая. Направиха му знак да влезе вътре.
Озова се в малък кабинет, обзаведен с изящна махагонова мебел — широко бюро, открити лавици, шкафове. На пода дори беше опъната дебела кожа. Полярна мечка заедно с главата.
Първото нещо, което привлече вниманието му, бе малко момче, облечено в торбеста дреха, подобна на роба. Беше коленичило върху кожата и потупваше полярната мечка по главата, шепнейки нещо в ухото и.
Момчето вдигна поглед към него.
Мат ахна, спъна се в края на кожата и падна на коляно. Не можеше да обърка това лице.
