Хенри стигна пръв снегомобила и отвори вратата. Магдален се покатери на предната седалка, докато Хенри се опитваше да включи двигателя. Той се задави и закашля. Шутът им се стори силен и несъмнено би привлякъл вниманието на руснаците, особено след като стрелбата бе спряла. Надяваха се, че войниците са все още оглушени от експлозията на ракетата. А и да не бяха, постоянно виещият вятър също би могъл да прикрие звука.
Джени се огледа за някакъв знак, че са били чути. Но димът от ракетната атака продължаваше да скрива района. Вятърът го издухваше към входа на станцията и пречеше на войниците там да ги видят. Но това нямаше да трае още дълго.
Чу включеният двигател на едно „Ски-Ду“, после и още един. Том и Ковалски си бяха намерили превоз.
— Влизайте! — подкани ги Крейг и отвори задната врата за Аманда и Джени.
Докато Аманда се качваше, през шума на двигателя се дочу остър лай.
Джени направи крачка встрани. „Бейн!“
Затърси с очи и видя движение. Една фигура тежко се движеше в снега на петдесетина метра от тях. Самотният руснак с бялата канадка. Джени изсъска към Крейг.
Той се обърна. Аманда спря на отворената врата.
Джени посочи въоръжения човек, който като че ли не подозираше за присъствието им. Беше се озовал близко до мястото на експлозията. Може би бе замаян и оглушен.
— Ще трябва да го премахнем — каза Крейг.
В същия миг Джени забеляза и друга фигура, тъмна и писка. Беше Бейн. Вълкът скочи към човека и го събори.
Крейг също я забеляза.
— Май в крайна сметка няма да ни се наложи да се занимаваме с него. Ама че пес! Истинско бойно куче.
Джени гледаше намръщена. Бейн не беше от този тип кучета.
Видя как мъжът се бореше с кучето, след това седна на колене и го притисна силно към себе си. Спусна се няколко крачки напред.
— Това е Мат!
17:18
Мат изхлипа, докато прегръщаше Бейн. „Как е успял да се добере дотук? През целия път от дрейфащата станция?“ Изглеждаше като същинско чудо.
Чу слаб вик през вятъра, но не можеше да определи откъде. Вдигна поглед. Отново го чу. Някой го викаше по име.
Бейн изтича на няколко крачки, после се върна, очевидно подканяйки Мат да го последва.
Така и направи. Тръгна след кучето, тежко премествайки крак след крак, без да може да повярва на късмета си.
А и не би трябвало да вярва.
Отново характерният писък раздра воя на вятъра. Втора ракета.
Руснаците знаеха каква е целта му. Искаха да унищожат паркинга и да му отрежат всички възможности за бягство.
Мат се затича тежко след Бейн, мъчейки се да хване проклетото куче и да го накара да легне. Но вълкът продължаваше да тича с пълна сила напред и стигна до първите машини.
— Бейн! Не!
Послушен както винаги, Бейн спря и се обърна към него.
В същия миг ракетата удари и отхвърли Мат назад. Падна по гръб и си изкара въздуха. Усети как горещата вълна от експлозията мина над него.
— Не! — изкрещя той.
Успя да седне. От мястото за паркиране бяха останали само разбит лед и разпокъсани машини. В центъра се бе открила дупка, през която се виждаше океанът.
Мат скри лице в дланите си.
17:19
Джени сигурно бе изгубила съзнание за част от секундата. В един момент стоеше до снегомобила и викаше Мат… в следващия лежеше по гръб. Седна с мъка. Светът леко се въртеше около нея.
Ушите и пищяха. Намираше се на около шест метра от снегомобила. Спомни си как ледът изригна под нея, изхвърляйки я високо във въздуха. Снегомобилът лежеше смазан на една страна, преобърнат от ударната вълна.
„Мат…“
Мерна и се образът му точно преди взрива. Страхът изтри всяка следа от моментното и замайване.
Опита се да стане. На три метра вдясно от нея Крейг се пъчеше да направи същото. Странно, но Аманда вече бе на крака. Стоеше до снегомобила и на пръв поглед нищо и нямаше.
Леденото поле пред тях бе заличено, скрито от дима. Недалеч зееше огромна дупка към океана. Навсякъде около тях лежаха останки от машини, разкъсани и разпръснати като детски играчки. Нямаше нито следа от Мат или Бейн, но димът продължаваше да скрива гледката.
По-наблизо Том лежеше върху снега, затиснат от скутера, и не помръдваше. Яркочервено поточе изтичаше изпод него.
„О, Господи!“
Забеляза скутера на Ковалски по склона на съседния леден хребет, преобърнат на една страна. Двигателят му все още работеше, но матросът не се виждаше никакъв.
— Трябва да им помогнем — каза Аманда.
Джени се запрепъва към нея.
Аманда се обърна. Думите и бяха по-завалени от обикновено.
— Взривът… — тя поклати глава. — За малко да падне отгоре ми.
Джени докосна рамото и. Сигурно бе ужасно да виждаш всичко това, без да чуваш нито звук.
Крейг се присъедини към тях.
През предното стъкло на снегомобила се виждаха движещи се фигури. Огден имаше дълбока рана на челото. Двамата с Магдален се мъчеха да успокоят Зейн. Момчето беше замаяно, размахваше несвързано ръце, почти в безсъзнание.
— Трябва да ги измъкнем оттам — каза Джени.
— Вратата е затисната — каза Аманда. — Опитах… не можах… може би всички заедно.
Крейг отстъпи от преобърнатия снегомобил.
— Няма да имаме време — каза той, загледан оттатък дупката в леда.
Вятърът издуха дима от мястото на попадението и разкри редица фигури в бели канадки, напредващи през леда с готови за стрелба оръжия.
Крейг се обърна към тях.
— Групата за прочистване. Трябва да изчезваме оттук, преди да са ни забелязали.
Джени погледна към изпотрошените машини.
— Къде? — посочи към хребетите. — Обратно в територията на гренделите ли?
Крейг поклати глава.
— Отрядът на Делта би могъл да пристигне за двадесет минути… ако успеем да оцелеем дотогава.
Аманда бе следила разговора.
— Може би зная по-добър начин. Но по-добре да побързаме. Елате — тя се обърна и тръгна извън мястото за паркиране.
Джени местеше поглед от фигурите в снегомобила към неподвижното тяло на Том. Не искаше да ги изоставя, но нямаше друг избор. Особено при положение че нямаха никакво оръжие. Пръстите опипаха празния кобур. Обърна се, изпълнена с чувство за безсилие и вина.
