Мат се поизправи малко, докато другият продължи да му говори на руски и посочи с автомата си двете тела в чувалите, които бяха поставени върху една от масите в общата столова. Бузите му бяха червени, в ъгълчетата на устата му се бе насъбрала слюнка. Най-сетне завърши тирадата си, като сумтеше раздразнено.
Мат разбираше само няколко руски думи и направи онова, което би направил и всеки друг, попаднал в подобна ситуация. Кимна и каза мрачно „Да.“ Руският му речник се изчерпваше с тази дума и с „нет“. В случая въпросът беше коя от двете да използва.
„Да“ или „нет“?
Тирадата на войника бе очевидно доста впечатляваща и изглежда най-доброто решение бе да се съгласи. Освен това нямаше никакво желание да се противопоставя на гиганта.
— Да — отвърна Мат, този път влагайки повече чувство опитвайки се да изглежда по-съпричастен.
Изглежда това свърши работа.
Длан с размери на телешка пържола се стовари върху рамото му и едва не го събори на колене. Удържа се и остана неподвижен, докато другият тръгна да си ходи.
Беше се измъкнал.
В този миг скритата в канадката му граната се откачи и шумно тупна на пода. Халката и бе все още на мястото си, така че нямаше реална опасност да експлодира.
Въпреки това Мат трепна така, сякаш всеки момент очакваше гръм.
Гранатата се изтърколи в краката на гиганта.
Той се наведе да я вдигне и замря. Явно бе забелязал, че е древен модел. Както си беше приведен, мъжът погледна към него. Веждите му се вдигнаха, когато колелцата в мозъка му бавно се завъртяха.
Мат вече се бе задвижил. Извъртя автомата си през рамо и стовари приклада му върху носа на руснака. Усети как костта се чупи. Главата на войника се отметна назад, след това напред. Тялото политна.
Без да губи нито миг, Мат се хвърли на колене до него и се престори, че му помага. Неколцина бяха погледнали към тях. Засмя се пресипнало, сякаш онзи се бе спънал.
Преди другите да се усетят и да заподозрат нещо, Мат напипа гранатата под тялото му, дръпна халката и я търкулна под масите към централната шахта. Щеше да е по-добре да я бе метнал, но и така щеше да се отдалечи достатъчно.
За съжаление изчисленията му се оказаха тотално погрешни. Гранатата се удари в някакъв преобърнат стол — същия, който Мат бе съборил неотдавна, — отскочи и се търкулна обратно към него.
„Мамка му…“
Хвърли се на пода, използвайки тялото на гиганта като щит. Мъжът стенеше замаяно, опипвайки сляпо с ръце около себе си.
Мат изруга — сети се, че е забравил да даде знак на другите.
„Майната му… ще се досетят.“
Гранатата избухна.
Масата литна във въздуха с въртене. Мат едва я забеляза. Ударната вълна понесе него и нежелания му партньор по пода. В дебелия врат на войника се заби шрапнел. Струя гореща кръв плисна в лицето на Мат.
Със звънящи от взрива уши се претърколи настрани. За момента бе напълно оглушал за виковете. Гледаше как хората се надигат от пода. Светлините на фенерчетата започнаха да претърсват помещението, сега задимено от взрива.
Някакво движение привлече вниманието му.
През двойната врата на камбуза към него се втурнаха тримата моряци. Брат беше начело. Насочваха се към него.
Все още шокиран, Мат не можеше да разбере защо не тичат към изхода. Все още проснат на пода, той се огледа.
„А, ето защо…“
Лежеше точно на входа на коридора, който водеше навън.
Снегомобилът бе само на няколко крачки.
Още по-близо, само на някакви си пет крачки, стояха двама войници със свалено оръжие. Крещяха… или поне така реши, тъй като устните им се движеха. Но ушите му още пищяха. Не можеше да ги чуе, нито пък би разбрал, ако чуваше.
Тръгнаха към него, насочвайки автоматите към главата му.
Мат реши да рискува. Вдигна ръце.
— Нет!
Шансът бе петдесет на петдесет. „Да“ или „нет“?
Този път бе сбъркал. По-близкият стреля.
Предупреждение за буря
15. Аманда се взираше към вентилационната шахта. Шерифката бе изчезнала извън обсега на фенера. Останалите от групата се събраха около отвора — нервни, озъртащи се във всички посоки.
Чувстваше се изолирана. Беше свикнала с липсата на звукова комуникация, с начина, по който се откъсваш от света дори повече, отколкото при слепота. Чуването те обгръща, свързва те със заобикалящия свят. И въпреки че можеше да вижда, винаги и се струваше, че сякаш гледа отдалеч, зад някаква стена, издигната между нея и останалия свят.
През последните няколко години се бе чувствала напълно свързана със света само в редките моменти, когато бе в обятията на Грег. Топлината на тялото му, мекото му докосване, вкусът на устните му, уханието на кожата… всичко това срутваше стената, отделяща я от света.
Но сега него го нямаше. Разбираше, че капитанските му задължения са на първо място, че е трябвало да спаси всички, които може. Въпреки това я болеше. Желаеше го… нуждаеше се от него.
Обгърна се с ръце. Приливът на кураж след първата и среща с грендел се бе свел до простичко желание да оцелее, да продължи да се движи напред.
Том се размърда до нея и потупа Бейн, с когото стояха на стража. Ковалски пазеше другата страна на тунела. Напрежението бе оставило някакъв стоически отпечатък на лицата им и ги държеше нащрек.
Вероятно и тя изглеждаше по същия начин.
Чакането изтощаваше и изнервяше всички. Непрекъснато очакваха нападение, което така и не се случваше. Руснаците… гренделите…
Проследи празния поглед на Том в тунела. Спомни си дискусията с доктор Огден.
Биологът бе изградил теория за социалната структура при гренделите. Допускаше, че видът прекарва голяма част от живота си в състояние на хибернация — добър начин за запазване на енергия при условия, в които ресурсите са така оскъдни. Но един или двама стражи оставали будни, за да пазят територията и замразеното стадо. Тези стражи ловували в околните води през пещерите, свързани с Лабиринта, или се измъквали на повърхността през естествени или направени от хората изходи. Докато бе изследвал тунелите, доктор Огден бе открил на няколко места в Лабиринта следи, сякаш нокти са освобождавали грендел от ледената му спалня. Бе предложил следната теория:
— Пазачите би трябвало да се сменят на всеки няколко години, като са заспивали и са предавали задълженията си на новите членове. Може би именно благодарение на това са останали скрити толкова дълго време. Активни са били само един или двама, докато останалите са спели в продължение на векове. Няма начин да се разбере от колко време тези същества живеят по подобен начин. Вероятно от време на време са се сблъсквали с хора, което довело до възникването на митове за дракони и снежни чудовища.
— Както и на легендата за Беовулф и Грендел — бе добавила Аманда. — Но защо са останали на този остров толкова дълго?
Огден имаше отговор и на този въпрос.
— Островът е тяхно гнездо. Проучих някои от по-малките пещери в скалата и открих замразени млади екземпляри — само няколко, разбира се, но като се има предвид тяхната дълговечност, обзалагам се, че не е необходима висока раждаемост, за да се запази популацията. И както е характерно за повечето видове с
