Пламъците отново се хвърлиха жадно в тунела, пробивайки си път през леда. Щяха да успеят. Въпреки това Джени стоеше със затаен дъх. Обърна се към Том и Ковалски, които заедно с Бейн пазеха входа.
Том забеляза, че ги гледа.
— Още е там. Сенките продължават да се движат.
— Гадината няма намерение да се откаже от кльопачката — добави Ковалски.
— Ще стои настрана, докато огънят продължава да гори — каза Джени, добавяйки наум „надявам се“.
— В такъв случай искам една шибана огнехвъргачка за следващия ми рожден ден — измърмори сърдито Ковалски.
Джени се загледа в тъмния тунел. Спомни си името, което беше използвал Крейг — грендел. Но какво представляваше в действителност този звяр? Сред народа — битуваха митове за духове китове, които излизат от океана и отмъкват млади мъже и момичета. Беше си мислила, че подобни разкази са просто суеверия. Сега не беше толкова сигурна.
Огнените езици отново изчезнаха, привличайки вниманието и. „Какво правят оттатък?“
Джени чакаше. Виждаха се само слаби пламъчета. Отново пристъпи към цепнатината, готова да извика. Но изведнъж в прохода се появи тъмна фигура и се провря през тясната цепнатина. Беше увита в мокро одеяло.
Одеялото бе захвърлено настрани и във внезапно появилата се светлина се очерта фигурата на висока слаба жена, облечена в синьо термично трико. Светлината идваше от миньорския фенер в ръката и. Тя го вдигна.
— Аманда… доктор Рейнълдс! — възкликна Том.
Джени разпозна името. Ръководителката на дрейфаща станция „Омега“.
— Какво става? — Ковалски махна към цепнатината. — Мислех си, че ние би трябвало да дойдем при вас.
— Промяна в плановете — каза тя, като се взираше в тях. — Май тук е по-безопасно, отколкото там вътре.
Сякаш за да подсили думите и, от другата страна се разнесе изстрел, последван от звън на метал.
И втората появила се от прохода фигура махна азбестовото си одеяло. Беше Крейг. Помогна на идващия след него да се измъкне навън.
— Знам, че вече звучи банално, но руснаците идват.
Още четирима души — трима мъже и една жена — се промъкнаха през цепнатината. По лицата на всички имаше едно и също изражение на ужас. Бейн ги подуши, промушвайки се между краката им.
Най-възрастният от тях се обърна към Крейг.
— Руснаците стрелят по вратата.
— Сигурно се опитват да ни задържат на място — каза Крейг. — По всяка вероятност другите идват през сервизните шахти.
Ковалски посочи обратно към цепнатината.
— Като се има предвид какво ни чака там, бих предложил да отидем и да развеем бяло знаме.
— Пак ще ни убият — поклати глава Крейг. — А тук поне разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да се изправим срещу гренделите.
Той извади нещо от джоба си. Беше стъклена бутилка от водка, пълна с тъмножълта течност и запушена с парче плат.
— Имаме десет такива. Щом сигналните ви ракети са ги държали настрана, тогава и коктейлите Молотов също биха се справили.
— Какво ще правим? — попита Джени.
— Изчезваме оттук — отвърна Крейг. — През онази вентилационна шахта.
— А на мен тъкмо започна да ми харесва — обади се Ковалски.
Джени поклати глава. Планът бе прекалено дързък.
— Но горе ще измръзнем до смърт. Виелицата продължава с пълна сила.
— Няма да се крием — каза Крейг. — Отмъкваме паркираните снегомобили и изчезваме към „Омега“.
— Но руснаците…
— „Омега“ е била освободена от отряд на „Делта Форс“ — прекъсна я Аманда. — Ще се опитаме да стигнем до точката на евакуация.
Джени млъкна поразена.
Ковалски вдигна очи нагоре.
— Страхотно, мамка му! Изчезваме от проклетото място точно преди да бъде освободено от специалните части. Трябва да поработим по шибаните си графици.
Джени най-сетне си възвърна дар-слово.
— Откъде знаете всичко това?
Аманда посочи с палец към Крейг.
— Приятелчето ти тук е от ЦРУ. Контролира отряда на „Делта Форс“.
— Какво? — Джени се извъртя към Крейг.
Погледите им се срещнаха в мига, когато от другата страна на цепнатината отново се разнесоха изстрели.
— Трябва да се размърдаме — каза той. — Да намерим онази вентилационна шахта.
Джени остана замръзнала на място — умът и бе прекален зает да асимилира цялата нова информация.
— Какво става, по дяволите?
— По-късно ще ти обясня. Сега не му е времето. — Докосна ръката и и каза по-меко:
— Наистина съжалявам. Не исках да ви замесвам във всичко това.
Измъкна се покрай нея, извади първата бутилка, запали парцала със запалката си и се насочи към тунела. Щом влезе в него, запрати бутилката колкото се може по-надалеч.
Огнената експлозия бе страхотна, горящата течност се пръсна по коридора. Джени зърна за миг как звярът с размери на бик побягва зад завоя.
— Да вървим — каза Крейг и се насочи напред към пъкъла, — Нямаме много време.
16:28
Натоварен с награбените от оръжейната пушки и амуниции, Мат се закатери по стълбата след Гриър. Капитан Брат бе приклекнал в шахтата горе, осветена от военното фенерче писалка, висящо на врата му. Помогна на Гриър да се вмъкне в тунела.
Докато се качваше, Мат хвърли поглед надолу. Уошбърн наблюдаваше двата тунела, водещи към сервизното помещение и държеше пушката си в готовност. Високата жена не допускаше никакви рискове. Групата бе стигнала до второто ниво и сега се готвеше да продължи нагоре.
Мат се изкатери по оставащите скоби, забити в ледената стена. Една ръка се пресегна и го хвана за качулката, за да го изтегли нагоре.
— Някаква следа от групата на цивилните? — попита Мат, запъхтян от тежестта на оръжията. Всичките му джобове бяха натъпкани с гранати.
— Не. Остава ни само да се надяваме, че са успели да си намерят добро скривалище.
Мат запълзя в тунела след Гриър, за да освободи място за Уошбърн. Не след дълго се промъкваха през ледената шахта, водени от Гриър. Брат този път бе поел ариергарда.
Никой не говореше. Планът им бе прост — да продължават нагоре, да открият слабо място в отбраната на руснаците и да се опитат да си пробият път до изхода на станцията „Полярен страж“ бе оставил маяк ПЕТ. Брат знаеше място то, където го бяха скрили. Надяваха се да стигнат до него и ръчно да изпратят зов за помощ, след което да си потърсят убежище някъде сред ледените върхове и пещери на повърхността. Може би под прикритието на бурята щяха да успеят да си играят достатъчно дълго на котка и мишка с руснаците, докато дойде помощ.
А междувременно играеха и ролята на примамка за противника и отвличаха вниманието му от
