16:12
Аманда държеше края на маркуча, докато Зейн действаше с ръчната помпа.
— Поддържай налягането високо — нареди му тя, натисна спускателния лост и пръсна още гориво в цепнатината, за да не допусне пламъците да се върнат до маркуча.
Поддържането на високо налягане бе задължително. Беше същото като да се опитваш да добавиш гориво във вече горящо барбекю.
Крейг стоеше от другата страна на цепнатината и прикриваше лицето си с длан. Към гъстия дим се прибави и пара. Леденият под започна да се топи и в помещението потекоха струйки вода. На няколко места се запалиха отделни петна попаднало във водата гориво. Биолозите ги изгасиха с азбестовите одеяла, които намериха някъде из лавиците.
— Почти стигнахме средата — обърна се Крейг към нея.
— А каква е ширината? — попита тя.
— Около четиридесет и пет сантиметра. Мисля, че е достатъчно да се промъкнат.
Аманда кимна и продължи да добавя гориво. Трябваше да внимава, за да не направят тунела достатъчно широк да минат през него и гренделите.
Но те не бяха единствената заплаха.
Магдален махна от поста си при вратата, за да привлече вниманието на Аманда.
— Спри! — произнесе само с устни тя.
Аманда отпусна лоста.
Докторантката се притисна към стената до вратата и посочи с палец към нея.
— Войници.
Крейг надникна предпазливо през прозорчето и веднага се скри. Обърна се към Аманда.
— Разбили са отсрещната врата. Коридорът е наводнен и замръзнал, но със сигурно са видели пламъците през прозореца.
— Но не могат да знаят, че това сме ние — каза Огден, като Мачкаше азбестовото си одеяло.
Крейг поклати глава.
— Във всеки случай ще трябва да разберат причината пожара. Едва ли искат базата да избухне под краката им докато са все още тук.
— Какво ще правим? — попита Аманда, опитвайки се да модулира гласа си до шепот.
Крейг хвърли поглед към цепнатината.
— Ще се наложи да измислим друг план, щом този е прецакан.
— Какъв?
Крейг поклати глава. Лицето му изведнъж бе станало необичайно твърдо. Извади някакъв навит на спирала шнур от качулката и напъха края му в ухото си, след което вдигна дебелата външна яка на канадката и я притисна към гърлото си.
Аманда наблюдаваше устните му.
— Делта Едно, тук Оспрей7. Чуваш ли ме?
16:14
— Делта Едно, отговори — повтори напрегнато Крейг.
Чакаше какъвто и да било отговор. Миниатюрният УКВ — предавател в подплатата на канадката му беше в състояние да излъчва силни сигнали, способни да проникват през леда. Въпреки това му бе необходима специална антена чиния, насочена към точните координати, която да може да приеме сигнала. Антената бе разположена в базовия лагер на „Делта Форс“ на около шестдесет и пет километра оттук. Устройството го проследяваше откакто се озова тук през изминалата нощ.
И въпреки че бе необходимо само да прошепне, за да предаде заповедите си на отряда под негово командване, приемането се оказа проблем. Анодизираната нишка, вплетена в канадката му, беше слаба антена при толкова много лед. Трябваше да се махне от тази замръзнала дупка, за да подобри връзката.
Въпреки това слаб сигнал най-сетне стигна до него, макар че прекъсваше.
— Делта… приемам.
— Състояние?
— Целта… потопена. „Омега“ е под контрол. Очаквам нови заповеди.
Крейг си позволи прилив на задоволство. „Дракон“ беше извън играта. Идеално. Натисна микрофона по-силно до гърлото си.
— Делта Едно, сигурността на футбола компрометирана. Измъкването затруднено поради руско присъствие. Всеки враждебен ход от ваша страна може да доведе до защитна реакция, при която да се унищожат всички данни наред с базата. Ще се опитам да се измъкна от полярната станция. Ще се обадя за евакуация при първа възможност. Действайте само по моя заповед.
Отвърна му пращене, последвано от откъслечни думи:
— …усложнение… два хеликоптера изгубени… жертви… само една птичка все още лети.
„Мамка му!“ Крейг трябваше да откаже от опитите да разбере какво се е случило. Сигналът бе прекалено накъсан.
— Все още ли сте мобилни?
— Да, сър.
— Добре. Пазете „Омега“. Мобилизирайте евакуационен екип само при моя заповед. Ще се опитам да се свържа с вас.
— …едно… разбрано.
— Оспрей, край. — Крейг пусна приемника и той се прибра обратно в качулката. Цялата група го гледаше с изумление.
— Кой си ти? — попита Аманда.
— Истинското ми име е без значение. Засега и Крейг е достатъчно.
— Тогава какъв си?
Устните му се свиха. Имаше ли смисъл да крие? Ако искаше да осигури целостта на данните, щеше да му е нужна помощта на всеки от тях. Затова предпочете да бъде честен.
— Аз съм от ЦРУ, отдел за взаимодействие със Специалните части. Временно командвам отряда на „Делта Форс“, който е освободил „Омега“.
— Значи „Омега“ е свободна? — попита Аманда.
— Засега — той махна към цепнатината. — Но това не ни е от полза тук. Трябва да се махнем от тази станция.
— Но как? — обади се стоящият наблизо доктор Огден.
Крейг отново махна към цепнатината.
— Те са успели по някакъв начин да се доберат дотук. Ще се измъкнем по същия път.
— А гренделите? — попита Магдален.
Крейг отиде до сандъка с празни бутилки от водка, който бе преместил по-рано, и изгледа групата.
— За да оцелеем, ще трябва да действаме заедно.
16:17
Пламъците отново лумнаха в цепнатината и накараха Джени да отстъпи назад.
„Слава Богу…“
Преди малко, когато огънят изгасна, тя се бе приближила предпазливо и бе надзърнала в сърцето на неотдавнашния пожар. Само на тридесет сантиметра от нея цепнатината се бе превърнала в истински проход — тесен, но все пак преодолим.
Почти бяха успели.
За миг се уплаши, че горивото е свършило. Бе чула неспокоен шепот, но след това маркучът се появи отново и тя се махна.
