Адмирал Петков вървеше по коридора след младия лейтенант. Стараеше се да не гледа към покритите със скреж камери и замразените им стражи вътре. Усещаше погледите на мъртъвците върху себе си, чуваше обвиненията на онези, които насила бяха станали част от експериментите на баща му.
Но това не бяха единствените призраци, витаещи в погубената база. Всички изследователи, в това число и баща му, бяха умрели — загробени в леда, както и бедните нещастници в този коридор.
Сред толкова много призраци единственото нещо, което пасваше идеално, бе мисълта, че Белия призрак от Северния флот също щеше да обикаля из тези коридори.
Мичман Лосевич го водеше напред и се препъваше в опитите си да бърза, но и да не пришпорва началника си.
— Не зная какво означава това, но трябва да го видите с очите си.
— Покажи ми — съгласи се Виктор.
Извитият коридор следваше външната стена на нивото. Почти го бяха преполовили, когато някъде отпред се чу смях. Зад извивката забелязаха групичка от петима войници. Безделничеха, а единият дори пушеше, докато не зърнаха адмирала.
Смехът моментално секна и всички застанаха мирно. Цигарата мигновено бе изгасена.
Отдръпнаха се, за да му сторят път. Бяха се събрали около една от камерите. За разлика от останалите, които бяха тъмни и покрити със скреж, тази светеше отвътре. Скрежът се беше разтопил и по стъклото се стичаха струйки вода.
Виктор се приближи. Усети, че повърхността му е топла Чуваше се как някъде отзад бръмчи малък двигател. Шумът му се смесваше с тихо бълбукане.
— Не знаехме какво да правим — каза Лосевич и прекара длан по черната си коса.
Онова, което досега е било твърд лед, се бе превърнало в топла вода, която тихо бълбукаше, загрявана от мрежата върху задната стена на резервоара. Тя бе и източникът на светлина. Външните и пластове тлееха в червено, докато задните бяха по-ярки.
— Защо не ме уведомихте по-рано? — с равен глас попита Виктор.
— Помислихме, че е някакъв номер на американците, за да ни отвлекат вниманието. Намира се точно до сервизния тунел, през който избягаха — отвърна един от войниците и посочи близката решетка. От отвора все още излизаха струйки дим от запалителната граната.
— Не мислехме, че е важно — добави Лосевич.
„Не е важно?“ Виктор се взираше в камерата. Не можеше да откъсне очи от гледката.
В бълбукащата вода се носеше малко момче. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Лицето му изглеждаше спокойно, гладко, с мургава кожа и ореол от дълга до раменете черна коса. Крайниците му се носеха във водата, сякаш бе ангел.
Изведнъж лявата му ръка трепна, сякаш детето бе кукла на конци, управлявана от невидим кукловод.
— Точно това прави през последните няколко минути — посочи младият мичман. — Отначало помръдна само пръста си.
Кракът на момчето ритна като при спазъм.
Виктор се приближи още повече. „Възможно ли е да е още живо?“ Спомни си за липсващите дневници. Това бе целта на мисията. Да се намерят бележките на баща му. Да се провери дали последният му доклад съобщава истината. Той самият го беше чел и чуваше гласа на баща си в главата си, сякаш разговаряше направо с него. Спомни си последния ред: „На този ден победихме смъртта.“
Гледаше към момчето. „Нима е истина?“ Ако е така, откраднатите тетрадки нямаха никакво значение. Доказателството за успеха на баща му бе пред очите му. Виктор хвърли поглед към войниците. Макар че точният механизъм и процедурата бяха заключени в кодираните бележки на баща му, момчето щеше да бъде живото и дишащо доказателство.
— Има ли начин да се отвори камерата? — попита той.
Мичман Лосевич посочи големия лост от едната страна. Бе вдигнат нагоре, където на руски пишеше „Затворено“. Долният край бе отбелязан с надпис „Отворено“.
Виктор кимна на мичмана.
Той пристъпи напред, хвана тежката дръжка с две ръце и дръпна. За миг тя като че ли се съпротивляваше на усилията му. След това със силно изщракване лостът се освободи. Лосевич напъна всичките си сили и го издърпа надолу към надписа „Отворено“.
Моментално се чу шум на изтичаща вода, сякаш от казанче на тоалетна. От мястото си Виктор видя как решетъчното дъно на камерата се отвори. Водата започна да изтича в канала.
Попаднало в силния водовъртеж, детето се завъртя и ръцете му се разпериха настрани. Тялото му бе меко, сякаш нямаше кости. Когато водата изтече напълно, то се струпа на малка купчинка на дъното на резервоара, безжизнено като изхвърлена на брега морска твар.
След това ключалката на стъклото се освободи с тихо и влажно изпукване. Цялата предна част се отвори, освобождавайки сгъстения въздух отвътре. Разнесе се едва доловим мирис на амоняк.
Лосевич задържа вратата отворена.
Виктор несъзнателно пристъпи напред и се отпусна на колене до голото телце. Докосна ръката на момчето, подала се наполовина през отвора.
Беше топла, загрята от водата. Но изглеждаше напълно безжизнена.
Дланта му се плъзна от китката към малките пръсти.
Представи си, че момчето се съживява отново. Какво ли щеше да разкаже? Познавало ли е баща му? Знаело ли е какво ста-ва тук? Защо базата така внезапно е замлъкнала?
Случи се в последните години на Втората световна война Немците нахлуваха в родината му, завземайки град след град. Тогава далечната изследователска станция в Арктика бе замлъкнала. Закъсня с доклада си… отначало един месец, след това втори. Но войната бе в разгара си и никой не отдели време да провери каква е причината. При онова ниво на комуникациите и при всички трудности, съпътстващи пътуванията в полярния район, нямаше ресурси за пълно разследване на случая.
Измина цяла година. Хвърлиха бомбите над Нагасаки и Хирошима. Ядреното въоръжаване стана великата технология, гонена и търсена от всеки. Полярна станция „Грендел“ и изследователският и проект се превърнаха в спомен от миналото и не заслужаваха отделянето на средства и хора, които поне да изяснят участта им. Теченията биха могли да я отнесат къде ли не. Леденият остров, който я приютяваше, можеше дори да се е разпаднал и разтопил — нещо, което често се случваше с подобни плаващи гиганти.
Така минаха още години.
Последният доклад на баща му с безумните му твърдения за разрушаването на бариерата между живота и смъртта, бе отхвърлен като празни бръщолевения и захвърлен в архива. Единственото доказателство би могло да се намира в дневниците му, изгубени заедно с базата и нейния главен изследовател.
Тайната на живота и смъртта.
Виктор гледаше отпуснатото спокойно лице на момчето, което сякаш бе потънало в дълбок сън. Устните му бяха леко синкави, лицето бе сиво и мокро. Изтри го с дланта си.
Тогава малките пръсти стиснаха другата му ръка — по-силно и твърдо, отколкото можеше да си представи.
Ахна от изненада, когато тялото внезапно се сгърчи на дъното на камерата. Краката му заритаха, главата се отметна назад, гръбнакът се изви нагоре.
От отворената уста потече вода, която изчезна в отвора на канала.
— Помогнете ми да го вдигна! — извика Виктор и дръпна тялото към себе си.
Мичман Лосевич се промъкна вътре и сграбчи тресящите крака, получавайки здрав ритник в слепоочието.
Двамата измъкнаха момчето навън в коридора. Тялото му продължаваше да се гърчи и тресе. Виктор задържа главата му, за да не се счупи от ударите в металния под. Очите на детето трепнаха под клепачите.
— Живо е! — слисано възкликна един от войниците и отстъпи крачка назад.
„Не е живо, но не и съвсем мъртво — наум го поправи Виктор. — Някъде по средата.“
Докато конвулсиите продължаваха, тялото на момчето започна да се затопля; по кожата му избиха
