— Слушам, сър.
— Ще задържим станцията, лейтенант. Ще открием американците, които са били тук по-рано — той продължи да стиска юмрук. — Няма да провалим мисията.
— Не, сър.
— Трябва да предам новите заповеди на хората.
Лейтенантът застана мирно, готов да приеме заповедите.
Виктор му каза какво трябва да се направи. Последният елемент на „Поларис“ бе разопакован и монтиран на пода на пето ниво. До този момент всички от екипажа бяха запознати с целта на мисията — да приберат резултатите от изследванията, след което от базата да не остане и следа. И въпреки че хората му знаеха със сигурност за разрушителната сила на устройството отдолу — смятаха го просто за ядрен заряд клас Z, никой не подозираше за истинското му предназначение. Лейтенантът пребледня, когато Виктор му даде кода за активиране на „Поларис“.
— Не можем да позволим на американците да откраднат наградата — завърши той. — Това няма да се случи, дори да струва живота ни.
— Да, сър… не, сър — заекна младият мъж. — Хората ми ще ги намерят, господин адмирал.
— Не се проваляйте, лейтенант. Свободно.
Лейтенантът побърза да изчезне.
Нямаше по-силна мотивация от възможността да срещнеш смъртта си. Американците щяха да бъдат открити и наградата щеше да бъде върната в ръцете му, или никой нямаше да се измъкне жив от това място — нито американци, нито руснаци, нито дори той самият.
Виктор гледаше монитора на китката си, докато стъпките на лейтенанта заглъхваха по коридора. Полярната звезда ярко блестеше, отбелязвайки непрекъснатата си връзка с елементите от конфигурацията. Централният спусък си ос-таваше все така тъмен.
Изчакваше.
Смяташе преди да взриви „Поларис“ да се върне в Русия с изследванията на баща си и да възроди честта на семейството си. Но сега нещата бяха взели друг обрат.
Виктор се бе издигнал в командването на Северния флот благодарение на способността си да адаптира стратегията според конкретните обстоятелства, без нито за миг да губи представа за цялостната картина. Същото правеше и сега, докато гледаше мъничката икона с формата на сърце в долния ъгъл на монитора и се връщаше назад в миналото.
Беше на осемнадесет и влезе вкъщи изпълнен с гордост, стиснал документите за приемането му в Руската Военноморска академия. Първо усети миризма на урина. След това от течението през отворената врата тялото на майка му се залюля, увиснало на счупения и врат. Втурна се напред, разпилявайки листата, и се хвърли пред краката на майка си.
Затвори очи. Вече бе изминал пълен кръг — от тялото на майка си до криптата на баща си. От една смърт до друга.
Беше време да го затвори. Желанието за отмъщение тежеше на сърцето му много повече от честта.
И това беше всичко.
Отвори очи и видя, че изображението на монитора се е променило — съвсем малко, но важно. Петте върха на звездата продължаваха да примигват един след друг по посока на часовниковата стрелка, а малкото сърце продължаваше да пулсира в такт със сърцето му. Но сега в центъра на звездата се бе появила нова светлина — кървавочервен ромб.
Лейтенантът бе изпълнил заповедта — двигателят на „Поларис“ бе зареден.
Всичко бе в пълна готовност. Оставаше само едно последно действие.
Виктор протегна пръст към копчето, което досега не беше докосвал. Натисна червения бутон отстрани на монитора и го задържа за една минута.
Секундите изтекоха една по една… и светлината на централния спусък започна да мига. Активиран.
Загледа се в нея. Маркерът на спусъка замига в синхрон с иконата на сърцето в ъгъла на екрана. Едва тогава отпусна копчето.
Свърши се.
Взривът на „Поларис“ сега бе свързан с ударите на собствения му пулс. Ако сърцето му спреше да бие за една минута устройството щеше да се взриви автоматично. Това бе допълнителна застраховка, в случай че всичко се обърне срещу него.
Виктор отпусна ръката си.
Беше се превърнал в живия спусък на системата. Нямаше отменящи кодове и защитни вериги. Веднъж активирана, нищо не бе в състояние да спре „Поларис“.
С взривяването и старият свят щеше да изчезне, за да постави началото на нов, изграден върху лед и кръв. Отмъщението му щеше да бъде еднакво — и за руснаци, и за американци, за целия свят. Скърбеше само за едно — че няма да може да го види с очите си.
Но той знаеше как да живее със скръбта… така беше минал целият му живот.
Тъкмо се обръщаше да излезе, когато един матрос изтича към него от коридора със замръзналите камери.
— Сър! Адмирал Петков, сър! Той спря.
— Какво има?
— Н-нещо… — матросът махна към коридора, — нещо става там.
— Какво? Да не би да са американците?
Виктор бе оставил постови до сервизната шахта. Трябваше да изчакат, докато температурата след взрива на запалителната граната падне, и после да продължат да преследват евентуалните оцелели.
— Не, не са американците! — матросът дишаше тежко с разширени от ужас очи. — Трябва да видите сам!
15:39
… две… едно…
От мястото си до електрическото табло Мат гледаше как Брат отброява безмълвно, завършвайки с вдигнат във възду-ха юмрук.
…нула… Напред!
Уошбърн започна да развива бушоните за първото ниво, но старото стъкло бе клеясало на мястото си. Действаше прекалено бавно.
Мат и направи знак да се дръпне и използва тъпата част на брадвата си, за да изпотроши редицата бушони. Каскада от стъкла и отломки пръсна навън. Във въздуха се изви тънка струйка дим.
Ефектът бе моментален. Разнесоха се далечни викове.
Брат им направи знак да се приближат до вратата. Мат видя през прозореца как неколцина мъже в бели канадки се втурват към централното стълбище с насочени пушки. Последваха нови викове, разнесоха се резки команди.
Двама от четиримата, които охраняваха стълбата, също се втурнаха нагоре.
— Две птички не искат да излетят от гнездото — изръмжа Гриър.
— Ще трябва да ги свалим — каза Брат. — Нямаме друг избор. Ние сме на ход.
Двамата стражи в разкопчани канадки останаха на постовете си, но вниманието им бе насочено към стълбата. Стояха с гръб към електрическото отделение.
Брат посочи Уошбърн и Мат.
— Вие — левия, ние се заемаме с другия — и кимна на Гриър.
Мат вдигна брадвата си. Никога не бе убивал човек с такова грубо оръжие. Докато беше в Зелените барети бе застрелвал хора, дори веднъж бе наръгал един с щик, но никога не бе съсичал с брадва. Хвърли поглед към Крейг.
Репортерът гледаше към тях с широко отворени немигащи очи. Сви се до вратата към помещението с генераторите.
— Гледай през прозореца — каза Мат. — Ако нещо се скапе, изчезваш при другите. И се омитате.
